Александър е на 14 години. Обича да пише и пише много добре. Доказа го с участието си в конкурса „Лабиринт на любовта” на списание „9 месеца”. Неговият разказ спечели специалната награда на журито, без дори някой от оценяващите да подозира, че става дума за тийнейджър. Впечатлени от творбата му, го поканихме да ни разкаже повече за себе си. И тъй като скъсихме дистанцията, позволихме си да си говорим на „ти”. Запознайте се с Александър.

*Можете да прочетете неговия разказ в сборника „Лабиринт на любовта”, издаден от списание "9 месеца", който вече е на пазара.

47005464 2397911536903079 2104446327642390528 n

Александър, ти участва в конкурса „Лабиринт на любовта” на списание „9 месеца” и твоят разказ спечели специалната награда на журито. Какво си помисли тогава?

Нека започна от малко по-назад. Научих за конкурса от майка ми и изпратих разказа „Лицето, скрито зад сълзи” без особени очаквания – конкурсът не беше нито детски, нито юношески. Щях да си съпернича с хора с много по-голям опит – както житейски, така и литературен. Това е един от първите ми разкази, които не влизат в графата „Детски истории”, така че смятах, а и все още смятам, че има още много хляб да изям, преди да постигна нещо.

Затова, когато разбрах, че съм получил специалната награда, изненадата ми беше немалка. Аз съм човек, който първо избухва в радост, после обмисля добре какво се е случило, след това пак се радва, но вече напълно сигурен, че има за какво.

Смея да твърдя, че това е първото ми сериозно отличие в писането. Умишлено не използвам думата „литература”, защото я намирам за твърде тежка и не мисля, че ми подхожда на тази възраст. Като всяко нещо, „първото” винаги ще има по-специално място, така че, каквото и да се случи занапред в годините, ще си помня тази награда.

Ти си на 14 години, все още младо момче, но си изпратил чудесна история. Какво те вдъхнови да я напишеш?

Когато написах разказа, бях в 8-и клас – първия клас от гимназията. В гимназията началото е трудно, защото критериите на учителите изведнъж стават много високи. Затова много често може да се види гледка, която мен лично винаги ме натъжава – красиво момиче, което плаче. Най-тъжното е, когато това момиче е само в мъката си. В такива моменти искам да направя нещо, нещо малко, което да предизвика усмивка, дори тя да е неволна. Понеже невинаги успявам да направя това, което искам, реших, че мога да измисля история, в която всичко да бъде така – „както трябва”. А когато доброто дело няма нищо общо със задни чувства или мисли, делото става дори по-красиво.

На каква възраст написа първия си разказ?

Доста ми е трудно да отговоря, защото от малък пиша разни истории, които не могат да бъдат наречени „разкази”. Затова ще отговоря – от сравнително ранна възраст, от около 4 години, съчинявам разни истории, които обаче не бих нарекъл разкази.

Какви други награди си печелил?

Първи места не съм печелил, преди няколко години спечелих 3-то място на един детски конкурс. Наскоро, малко преди участието ми в „Лабиринт на любовта”, мой разказ беше включен в юбилейния сборник на литературния клуб в Ботевград. Рядко съм участвал в конкурси, в последно време се „обърнах” към тях.

Как се появи желанието ти към писането?

Не знам. Или поне не помня. Когато бях малък, разказвах на родителите ми разни истории, а майка ми ги записваше. Някои бяха сполучливи, други – не. След това в училище писмените ми работи винаги бяха много добри и учителите ми казваха, че умея да боравя с думите. Думите винаги са ми били интересни, било ми е приятно да ги редя… като тетрис например или като лего. Когато вече пораснах малко, говоря за възраст към 11 години, ми стана интересно да застана пред белия лист и да пиша нещо, което не е преразказ по картинка или прословутите съчинения „Как прекарах ваканцията”. С времето ми стана все по-приятно да „завивам” мислите си с истории, които понякога се превръщат в разкази.

Има ли някой от семейството ти, който ти помага или поне те насочва в това направление?

Да, има. Майка ми, чието име не е безизвестно – Радостина А. Ангелова, винаги е насърчавала опитите ми в писането. Обикновено тя е първият ми читател и редактор, но никога не е съавтор.

С какво обичаш да се занимаваш в свободното си време?

Обичам да прекарвам време със семейството си. Знаете ли, това изглежда все по-странно в наши дни. Рядко сме заедно, тъй като и тримата сме заети, затова ценя времето си с тях. Обичам различни спортове – футбол, волейбол, тенис, както и авиацията. Разбира се, друго мое занимание през свободното ми време е писането.

А какви са интересите на младите хора, с които общуваш?

Предполагам, че визирате младежите от класа ми. Тук съм длъжен да направя разделение между момчетата и момичетата. Повечето момичета четат книги. Много книги. И това е основната тема на разговорите им (говорят си и за момчета, естествено). Момчетата се занимават с всякакви неща, предимно с глупости. Откакто свят светува, гледаш да покажеш колко си „пораснал”. Нарочно го слагам в кавички, защото, опитвайки се да покажеш колко си пораснал, показваш колко не си. Разликата с миналото е, че днес има много повече начини да се „докажеш”. Няма да ги изброя, защото не смятам, че си струва да им обръщам кой знае какво внимание. Често сред момчетата да учиш или (не дай боже!) да четеш, е някакъв тотален абсурд. И определено на нашата възраст момичетата са по-развити…

Какво учиш?

В момента уча в 91-ва  немска езикова гимназия, така че основното ми занимание е свързано с немския език. Иначе уча всичко, което учат останалите ученици в моята гимназия.

Имаш ли си любим предмет освен литературата?

Физиката. Популярно е мнението, че човек е силен или в литературата, или в инженерните науки. Не споделям това мнение. Майка ми и баща ми са инженери по професия, а майка ми освен това и пише, както вече споменах, така че мисля, че в себе си съм събрал и от двете – художественото и научното.

Коя е любимата ти книга?

„Има крокодили в морето” от Фабио Джеда. Разказва се за истинската история на едно 10-годишно момче – Енаятолах Акбари, афганистанец, бежанец. Историята проследява пътя му от Афганистан до Италия, където той се среща с Фабио Джеда. Прочетох тази книга, когато бях на 12 години може би. Тя ме шокира. Разбира се, бях чувал за бежанската криза, за мъките на емигрантите, но някак не се бях замислял истински за това. Тази книга ме удари право в лицето, без дори да ме е докоснала. Прочетох я за два дни, но мислих за нея още дълго. Дори и сега се сещам от време на време за нея, особено когато по новините чуя някоя трагична новина за бежанците. Определено си струва четенето, за да разберем по-добре съвременните събития.

Какъв мечтаеш да станеш, когато завършиш образованието си?

Мечтая да стана инженер, защото харесвам физиката. Баща ми се занимава с аеродинамика, механика на флуидите и намирам това за интересно. Естествено, нямам никакви намерения да спирам с писането, но то ще бъде по-скоро хоби. И все пак към ден днешен това е далече. Има достатъчно време да го измисля.

 

Разговора проведе Даниела Старидолска