Кари оприличава дома, в който живее със съпруга си Марк, като „Дом на надеждата”. След тежка перинатална загуба, белязваща живота й, през 2012 година тя решава да приема в дома си деца с тежки диагнози, които нямат лечение. Тя споделя, че тези деца идват от семейства, които трудно биха могли да се справят с болезнената ситуация и не могат да бъдат свидетели на края на живота на собствените си рожби. Първото такова бебе живее при Кари в продължение на 50 дни, след което си отива завинаги от земния път. Оттогава тя приема грижата, посветена на такива деца, за своя мисия. Въпреки че предизвикателствата, белязали миналото на Кари, не са никак леки, тази жена и майка на две деца намира сили да ги сподели пред света.
Изповед за един живот
Когато малката й сестра била бебе, заболява от гръбначен менингит, а това налага и да остане в дом за деца с подобни проблеми. На 11-годишна възраст се удавя в езеро, в близост до този дом, без да има кой да й помогне. Най-вероятно самата тя не е осъзнавала, какво се случва, защо не може да диша и защо няма човек, който да я спаси. „През по-голямата част от живота ми си задавах въпроса: „Къде беше Бог, когато сестра ми имаше най-голяма нужда от него?”. По-късно случайно чух една песен, в която се пееше, че всичко неосъществено, всичко разрушено, всичко което е разбито на пух и прах, ако се остави в ръцете на Господ, ще бъде изкупено. Приех тези думи, като обещание и молитвите ми се промениха. Вместо непрестанно да питам защо нещата са се случили по онзи начин, казах на Бог „Оставям ти болката и разочарованието, които живеят в мен. Вземи ги и ги откупи”. И той го направи – по начин, който човешкият ум, сам по себе си, не може да прозре.
Работата ми на медицинска сестра ме срещна с различни хора, повечето от тях тежко болни. Аз предпочитах заниманията ми да са предимно свързани с майчинство и новородени. Виждах жени, жертва на спонтанен аборт или такива, които имаха много малко време да се порадват на новородените си деца. Чувствах, че трябва да им отделям повече внимание и специални грижи, защото вярвах, че мога да спомогна тези моменти да бъдат по-малко травмиращи за тях. Вместо да бързам да изляза от стаята, за да не бъда пряк свидетел на болката им и може би да се чувствам някак неудобно, аз оставах. По-късно създадох и своята мисия „Надежда след загуба” в лицето на организация Sheboygan. Ролята на тази организация е да дарява надежда и да подкрепя семейства, чиито бебета са починали.
Години по-късно бях поставена пред сериозни проблеми, засягащи лично мен – здравето ми достигна своята кризисна точка, започвах да го губя. Борих се с няколко автоимунни заболявания. Преживях операции, целящи да намалят „щетите” върху храносмилателните ми органи. Страдах, бях прикована на легло, не можех да работя. Виках отново към Бог и го питах, как смята да се справи сега с тази ситуация, как се изкупва тази болка. Но през август 2012 година, телефонът у дома позвъни и в ушите ми прокънтя интересен въпрос – дали мога да поема грижата за малко бебе, момиченце, което никой не иска и е напълно само. Обясниха ми, че лекарите дават лоши прогнози за бъдещето на детето, дори казаха, че няма надежда за живот. Малката беше във вегетативно състояние, а ние я приехме с искрена любов, която й показвахме през всички 50 дни, дните на нейния живот у дома. Един ден я бях сложила на гърдите си и й пеех. Изведнъж забелязах, че от няколко минути не диша – красивото създание си беше отишло. Тъгувайки за нея, започнахме да обмисляме грижата и за други бебета в такова положение. Така през октомври (2014 година) взехме 4-месечния Чарли. Той също имаше диагноза „кратък живот” – увреждане на мозъка, лекарите не му даваха повече от 2 години. Многократно се налагаше да „възкресяваме” този малък човек. Както и с първото бебче, така и с него, цялото ни семейство се отдаде на искрена любов и грижа. Не можех да понасям мисълта, че той се задушава и че трябва да осъществява всяко вдишване с помощта на малка тръбичка. Такава беше неговата реалност – трудна за мен. Въпреки апаратите, поддържащи живота му, ние намерихме начин да го гушкаме и прегръщаме. В продължение на години изпитвах нужда да се грижа за такива деца. Какъв невероятен подарък е да бъдеш част от живота на тези бебета и да имаш възможност да облекчиш съществуването им. Да ги обичаш, да ги обгрижваш, макар че те не могат да ти върнат нищо в замяна, дори и една усмивка.
Моето семейство инвестира 100% любов в тази мисия, затова от всяка загуба ужасно боли, но сърцата ни са като стъклописи – направени от цветни парченца стъкло, подредени в мозайка, изобразяваща силата на човешкия дух. Именно защото парченцата са били разбити преди да се съберат, впоследствие се превръщат в още по-здрави и по-красиви, отколкото някога са предполагали, че е възможно.
Източник: Today Parents
