Преди една година бе началото на националния конкурс за любовен разказ „Лабиринт на любовта“. Получихме множество истории с вкус на щастие, тъга, сила, надежда, копнеж. Най-вдъхновяващите произведения намериха своя дом в сборник, носещ името на конкурса („Лабиринт на любовта“), който „9 месеца“ издаде през декември 2018 година. По този повод споделяме с вас част от една от завладяващите и неповторими творби в него. Сигурни сме, че този разказ ще разкрие частица от душата на съдържанието между твърдите корици. Защото книгите са истинско богатство и това не е остаряло клише. За радост на всички, които обожават да се наслаждават на качествена литература, сборникът може да бъде намерен в търговската мрежа.
Лицето, скрито зад сълзи
(специална награда на журито)
Александър Станков, 14 год.
Отиваха на училище. Беше се срещнал вече с приятелите си, с които всеки ден пътуваше в метрото. Говореха си за мача от Шампионската лига вчера. „Реал Мадрид“ отново беше спечелил и това беше подразнило част от компанията.
Техният разговор беше единственото, което нарушаваше тишината във вагона. Твърде странно с оглед на факта, че беше 12 по обяд. Той се чувстваше неудобно, че само техните гласове се чуват, но явно на приятелите му не им пречеше. Щяха да имат леки часове този ден и това ги радваше.
На метростанция „Мусагеница“ се качи момиче. Никой не можеше да отрече, че притежава рядко срещан, примамлив чар. Разбира се, и чарът ѝ, и къдравата ѝ кестенява коса не останаха незабелязани от момчешката компания. Тя срамежливо се извърна с гръб и седна на възможно най-далечната седалка. Остави раницата между краката си и си даде вид, че не ги е забелязала, че нищо ѝ няма. Това всички го видяха. Само той обаче забеляза нещо друго – очите ѝ бяха зачервени и подути.
Няколко кичура прикриваха дясната част от лицето ѝ. Лице, което беше толкова изящно, че дори няколко сълзи не можеха да му придадат вид, различен от перфектния. Тя държеше деликатно длан пред лицето си.
Разговорът отново се пренесе върху „Реал Мадрид“. „С тази игра в защита ще падне в реванша. Просто няма как! Да, да, ще падне друг път! Може да няма защита, но атаката е направо безупречна! Ако треньорът пусне в игра...“
Велислав не казваше нищо. Обикновено разпалено се включваше в подобни разсъждения на футболна тематика, но от известно време мълчеше – от „Мусагеница“ насам. Макар да не гледаше момичето, си мислеше за него, за това колко неприятно е да си тъжен и сам. При съседната врата имаше още една мрачна физиономия на жена, която може би не отиваше там, където искаше.
Твърде много тъжни хора за един вагон.
По някое време тя извади телефона си. Велислав бързо забеляза, че пръстите ѝ някак безцелно се движат по екрана. Може би така караше времето да мине по-бързо, може би не искаше да види другите хора около себе си. Или може би чакаше съобщение, обаждане от някого?
Момичето внезапно загаси телефона и затършува в джоба си. Търсеше нещо. Велислав бързо се сети – нямаше кърпичка, с която да изтрие сълзите си. А те вече бяха станали твърде много. И твърде забележими.
– Велка, защо млъкна, бе? Ти учи ли вчера по математика, нали Маринова каза, че днес ще ни дава контролно? – прекъсна разсъжденията му Михаил.
– Да, да... за теста...
– Ти слушаш ли ме? Добре ли си?
– Да, да. Сънен съм, това е.
– Е, какво толкоз прави, нали вече сме втора смяна, как ще ти се спи?! Имам чувството, че и в четири следобед да сме на училище, пак ще си сънен!
– Е... случва се, знаеш.
– Хора, хайде, че ще слизаме! – обади се Антон.
Само това не. Да слизат. Сега трябваше да я забрави. Не… Не. Можеше поне да направи един жест към нея. Беше му хрумнало преди малко, но не искаше да я притесни..
*Следва продължение...
Пълния текст на разказа ,,Лицето, скрито зад сълзи" можете да намерите в сборника ,,Лабиринт на любовта" и във февруарския брой на списание ,,9 месеца".
