Либрето. Първо действие. Родителите на Маша се срещат в Русия. Заживяват заедно в България. Ражда се Маша. Датата на раждането й е спорна. Преместват се в ново жилище. Маша се запознава и с руските си роднини и проговаря на чист руски... след три дни пълно мълчание.


“Аз съм родена на 11 септември и най-забавното, което знам от майка ми, е, че съм се родила в полунощ и тя казва, че от притеснение не е сигурна дали е било 10-и срещу 11-и или 11-и срещу 12-и... Така че, когато ми правят хороскопи, обяснявам, че не знам точно кога съм родена. Записана съм на 11 септември!

Майка ми е рускиня, баща ми се е запознал с нея в Ленинград (сега Санкт Петербург). Когато се върнал в България, тя дошла при него. Даже в началото са живеели в Лесотехническия институт (баща ми работеше в него), защото не е имало къде... Там имало доста семейства. Наскоро се запознах с един човек, който каза: “Ти не ме познаваш, но аз знам коя си. Помня майка ти и баща ти, защото и ние живеехме в института.”
Слава Богу, че когато майка ми забременяла, те са получили жилище, което аз си спомням. Е, не беше цялото наше, деляхме го с още едно семейство. Така че, когато съм се родила, вече са имали жилище, но не съвсем самостоятелно. След това тези, които живееха в жилището с нас, се преместиха и ние се разширихме в две стаи и хол... много нашироко! Израсла съм с баба ми, но не с руската ми, а с българската. Тя е от едно село в Радомирско. Помня как жената си говореше на диалект, а аз много добре я имитирах. Една година – била съм около тригодишна – отидохме да гостуваме на руската ми баба в Ленинград. През цялото време мълчах и не обелвах дума. Всички бяха много озадачени защо е така, като се има предвид, че съм проговорила много рано – още преди да навърша годинка... Явно в Ленинград съм се притеснявала. Разбирах абсолютно всичко, което ми говореха на руски, но не се чувствах уверена да започна. И така прекарах дни в пълно мълчание. Изведнъж в последния ден проговорих с бясна скорост, при това на чист руски! Всички зяпнаха! Мълчала, мълчала Маша и накрая се отприщила... на руски.”

Второ действие
Маша се колебае каква да стане, като порасне – докторка или космонавт… По същото време тръгва на частни уроци по балет. Тогава частните уроци са забранени и посещението им е тайна операция.
“Когато бях малка, казвах, че искам да стана лекарка, защото съм чувала от баща ми, че е много хубаво в семейството да има доктор, нали?! Ще стана доктор, баща ми да е щастлив с мене . Исках да стана и космонавт – това беше ерата на космонавтите! Мечтаех едни такива неща, които не се сбъднаха. Макар че ние в балета сме половин доктори с тези травми... и почти космонавти с тези поддръжки и скоци във въздуха...
Аз ходех на спортна гимнастика, защото близо до нас в Красна поляна имаше стадион и беше лесно да ме водят там. Майка ми обаче реши да ме запише на балет. Във втори клас тя започна да ме води на частни уроци. Беше много тайно и никой не трябваше да знае... Майка ми ме водеше при една балерина – хърватка, женена за българин. Тя вече не танцуваше активно и преподаваше. Казваше се леля Елена – още е жива... Аз съм й много благодарна, защото покрай уроците по балет разказваше много интересни истории за балета и за времето, когато е била балерина.
Първите палци ми ги донесе баща ми от Москва. Аз ги обух, тръгнах... Не знаех как се стъпва, но мисля, че никога не съм имала проблем със стъпването на палци... Май вече знаех каква искам да стана.“

“Ако погледнеш две новородени бебета – момиченце и момченце, веднага виждаш разликата... Момиченцата са по-нежни… Момичето от момента на раждането си има някакво влечение  към балета, защото балетът е музика, красота, феерия...”

Трето действие
Маша постъпва в балетното училище. Специалисти забелязват таланта й и я изпращат да учи в Русия. Там живее в общежитие.
“Когато бях в четвърти клас, от Ленинград дойдоха специалисти, избраха три деца, които да заминат да учат там. Аз бях едната. Тогава имаше културна програма със стипендия от Министерството на културата. Между другото доста хора са завършили там – за мен ярък пример бяха Бисер Деянов и Евгения Кръстева... За съжаление тогава нямаше ПР и те си останаха в сянка...
В Ленинград бях в общежитие, защото не исках да живея при роднините си. Смятах, че така е редно, след като съм изпратена да уча. Ходех най-често при баба ми в събота и в неделя. Много ме обичаха. Като се замисля, действително съм си половин рускиня. Заминаването ми в Ленинград съвпадна с пубертета. Започвах да се развивам, а мама не беше до мен, за да ми казва това е добре, това не. Става дума за храната, защото руската кухня е много калорична. На закуска ти дават кюфте с макарони – едни дебели, или нещо като наденица, или т.нар. запеканка – с извара, а отгоре яко полята с тяхното сгъстено мляко. Напълнях! На всичкото отгоре с моите съученички от общежитието ставахме през нощта да ядем. Излизахме тайно в 1 ч. през нощта, точно когато зареждаха магазините, и си купувахме топли хлебчета... Много полезно за една балерина! После ни се караха, че сме дебелички. Наистина е нужно някой да те ограничава, само дете е много трудно да се пази...
Когато завърших, ми предложиха да остана в Ленинград и да работя там, но такова нещо не можеше да се приеме, след като ме бяха изпратили от България със стипендия... Върнах се тук, приеха ме в операта. Бързо отслабнах! ”

Четвърто действие
Маша си спомня детството – Дядо Мраз, елхата, сандвичи, лимонада и едни нови маратонки, излезли навън без тяхната притежателка.
“Нямаше Коледа. Нова година обаче беше много хубава, защото баща ми (той нали работеше в Лесотехническия институт) винаги носеше много хубава елха – истинска, красива. Баща ми имаше пушка, излизаше навън да гръмне в 12 часа. През това време майка ми пъхаше подаръците под елхата, ние с брат ми (седем години по-малък от мен) влизаме и – ах, подаръците са под елхата, Дядо Мраз ги е донесъл. “Е-е-е… защо не сте ни викнали да видим и ние Дядо Мраз?” Хубави празници бяха, хубави детски рождени дни бяха! Задължително с кръгли сандвичи и лимонада. Сандвичите с пастет и шунка продължиха много до късно – 18–19-годишна съм била...
С брат ми все се карахме, когато бяхме малки. Той ме мразеше, защото щом се върнех във ваканция от Ленинград, цялото внимание беше към мен. Една година се прибрах, а той беше пораснал с една глава над мен, не можех да го стигна . Непрекъснато ме дразнеше, веднъж ми обу новите маратонки и отиде да рита футбол. Щях да го убия – тъкмо маратонките бяха излезли на мода! Ние с него носехме един номер и… той ги обул. Аз му казвам: ”Ела за малко вкъщи”, а той: “Няма, ще ме биеш”, аз: “Няма, ела, ела...” Той дойде и аз... бой!
Макар и странно след това, което разказах, и аз, и брат ми имахме хубаво детство – спокойно, щастливо, получавахме цялото внимание, от което сме имали нужда, винаги сме били обичани! Благодарна съм за това!” 

Финал
Маша се покланя. Цветя. Пожелания.
“На момиченцата, които обучавам, искам да им пожелая, когато пораснат, да продължат да обичат балета, защото дори като любителско изкуство той е нещо изключително приятно... За съжаление в България няма тези възможности, които се предлагат в чужбина... Там винаги е имало частни школи – момиченцето ходи на балет, тръгва на училище, завършва гимназия, продължава... става студентка, но все още ходи на балет... става доктор, работи в банка... и пак намира време за балет. Това е занимание за цял живот – само ти дава, нищо не ти отнема...
Искам така да е и у нас.”