В далечната (за някои) 1972 година в град Измаил – Украйна (Бесарабия), се ражда красиво момиченце. Кръщават го Ирина – на гръцки името означава “мир” (а и бабата се казвала така). Не знаем доколко Ирина била миролюбива в първите години от живота си, но през 1976-а тя се сдобива с братче и влиза в ролята на кака, призвана да възпитава малкия. Е, методите не винаги са мирни... особено когато синьо-жълто-зеленоокото момче е немирно. Един ден семейството е на масата. Братчето е злоядо, дъвче бавно, вяло... Ирина го храни хапка по хапка. Изведнъж й писва и рязко набива вилицата в гърлото на момчето! Слава Богу, макароните по флотски (макарони с нещо като саздърма) омекотяват интервенцията и всичко се разминава по живо по здраво. Цялата фамилия е единодушна, че Ирина е “смазала” гърлото на брат си и така той е пропял... Днес тя е телевизионен деец в Киев с 12-годишен син Динар, а той е един от новите комици и топ-певци на България: изобщо не е злояд и обожава сестра си. Казва се Руслан Мъйнов.

“Научих тайните за жените по-рано от връстниците си благодарение на кака, понеже все се влачех по нея и нейните приятелки. Те скачаха на въже – игра със сложни правила. Тя почти ме отгледа... дори името ми е избрала – нямаме други Руслановци в рода. Отначало дядо ми Михаил (шивач) никак не харесвал името и се шегувал с кака: “Как? Насран ли го нарекохте?!” Кръстен съм вкъщи, понеже баща ми беше милиционер и не вървеше да ми правят кръщенето в църква.”

Руслан не знае произхода на фамилното си име (което в оригинал се пише Мынов), но сам си е измислил “легенда”: уж прадядо му трябвало да излекува едно красиво момиче, ето защо тръгнал да търси билков цяр в гората. Целебното цвете се казвало “мыниче”. Възрастният човек намерил цветето, но умрял. Така се създала фамилията – от починалия с цветето прадядо на рода... Най-яркият спомен на Руслан от детската ясла е, “ ...че трябваше да се спи следобед, което никак не ми допадаше. Иначе храната беше баш по вкуса ми – особено редовния десерт запеканька (извара, яйце, захар). Макар и да не му личи днес, Русланчик бил слабичко и злоядо дете, което тревожело мама Наталия и татко Иван. “Послушен, прилежен – такова момче бях и нашите ми имаха доверие.” Рядко правел бели, но когато правел, били зрелищни – от детството е “маркиран” с два белега като човек на приключенията

Веднъж леля му Мая гладела с тежка метална ютия. Разсеяла се за момент, понеже освен двете й деца в къщата били Руслан и Ирина. Той яко изгорил лявата си ръка. Освен белега му останал ярък спомен от миризмата на изгоряла човешка плът. “Затова съм огън-човек! Имам още един “пламенен” детски инцидент – комшиите са запалили купчина смет, а аз и един приятел си играем наоколо. Той вади от огъня някакъв запален колан от изкуствен плат и го размахва като хуна. Не щеш ли, коланът ме цапва през дясната буза и ме подпалва. Всички се стичат да ме гасят... В по-кротките моменти с момчетата играехме на казаки-разбойники (т.е. стражари и апаши).” Освен огъня, който сякаш е в характера му днес, малкият Руслан обичал и водата. С децата от махалата бродели сред блатата по делтата на Дунава, ловели риба и, разбира се, плували.

Родителите не го ръчкали да става актьор и певец. Сам ходел на драматичен кръжок, увличал се от съветското кино и музика – първата му любима банда е “Ласковый май”. На онази земя публиката възприема творците по-емоционално от всички останали народи. Преди да изиграе Свинарника (по Стивън Кинг), Физберто (по Лопе де Вега), Месершман (по Жан Ануи), Торо в “Уестсайдска история” и най-вече Самоубиеца в Сатирата, първите му роли били пиле и петел “Мама не пропускаше представление и винаги ми се караше, че надничам иззад кулисите, за да й помахам. Вслушах се в съвета и днес никога не гледам публиката през дупките на завесата.”

На младини баща му бил състезател по мотокрос и пазел вкъщи цяла колекция от купи и медали от ралита. Руслан също е запален по двигателите, дори е преживял шест катастрофи. Първия си мотоциклет “Минск” получил на 16-ия си рожден ден, а с първия си хонорар в България си купил една славна зелена “Шкода”.

Семейството живеело в къща с двор, в която винаги имало домашни животни. Момчето се грижело за една коза, както и за цветята, които само садяло. Като ученик Руслан се увличал от рибките – събрал цели пет аквариума вкъщи и разменял златоперки с приятели. “Нашите винаги се караха на български, уж за да не разбират децата темата на кавгата. Но естествено аз и кака разбирахме всичко. В нашия дом винаги се е говорело за България на български. Ние сме бесарабски българи и всяко село в областта говореше свой собствен диалект, пренесен от местата, откъдето жителите му са се изселили.”

Чичо му Тодор, моряк, навремето успял да стигне до България. Не спирал да разказва за София и за любезните си домакини. Руслан дори помни адреса, на който чичо му живял – ул. Орехова гора 18... “Всъщност за мен България се намираше в склада където работеше мама и където докарваха дизелови балканкарчета от родината. Тя ми носеше пластмасови папки с надписа на фирмата и това бяха първите български предмети, с които имах досег. Едва на 9. IX.1994 г. майка ми стъпи за пръв път на българска земя с мен, за да кандидатствам в НАТФИЗ.” Благодарен е за усилията на родителите си, които го изпращат да учи в България. “Откакто съм тук, живея и работя така, че да оправдая надеждите им.“

Чакано и искано бебе
Родил се преди 29 години на 15 ноември: един дребничък Скорпион.
Обича: да яде всичко.
Не обича: безвремието.
Любим актьор: Антъни Хопкинс.

Всичко започва от “Хъшове”...
Хората на Слави го навиват да пропее, а първият му тотален хит е “Що така бе, Миме”. Фурор предизвикват “Всичките прасета на мезета”, “Дърпай шалтера”, “Горе на черешата”, “Тъпа овца”, “Дърт козел млада върба лющеше”, “Катеричка рунтавелка”... Удават му се както бързите хумористични песни, така и чувствените балади (дуетите му с Деси Слава). Всичко това му носи низ от призове: за най-предпочитан изпълнител в ефира, за дебют, за откритие и за певец на годината. Последния си албум “Ламята” Руслан издава сам, а през пролетта създава Химн на Велико Търново, който изпява със смесен хор по повод на годишнината на Втората българска държава.