Всичко започва от една въртележка в двора. Въртележката е построена през 1942 г. от германците, които са разхождали конете си с нея. По стечение на обстоятелствата (а интересните стечения в тази история са много) тази въртележка е в двора на къща, която се намира в центъра на София – някъде на ул. Волгоград, сега бул. Васил Левски. В тази къща заживяло семейство с три деца и с децата на техните три деца – общо шест внучета. Първо се родило едно момченце. Появило се малко преди Коледа – на 3 декември, и взело името на дядо си Костадин. А тази въртележка така завъртяла главата на малкото момче, което един ден пак по стечение на обстоятелствата щяло да стане зъболекар и… музикант, а защо не и космонавт?!


Първо обаче започваме от пирамидите. Продължавайте да четете, за да разберете за първия рожден ден в Кайро, за космонавтската мечта и за автографа от Юри Гагарин.

“Интересно е, че нашите, малко след като съм се родил, са ме изпратили в Египет да живея при баба и дядо. Тогава те работели в посолството и всъщност първия си рожден ден съм го посрещнал при пирамидите в Кайро. От това, разбира се, нямам никакъв спомен, но имам достатъчно снимки.
В Египет съм живял година и половина 
и после съм се върнал в България. Може би съм поел някаква енергия от тия пирамиди, които мечтая да видя и в този по-късен етап от своя житейски път.” А сега да се върнем към въртележката в двора.

“Къщата, в която живеехме, всъщност беше на придворните на царя. Просто я наследихме заради службата на баба и дядо…
А въртележката беше уникална. На нея аз се обучавах за космонавт. Бях силно повлиян от професията на баща ми, който беше пилот от ВВС. Помня как ме возеше на истински военни самолети, даже ми е давал да пипна щурвала. Най-ценният ми спомен оттогава е един автограф от Юри Гагарин! Татко го беше возил на боен самолет и той се разписал на една моя снимка…
Запален от професията на баща ми, аз бях решил твърдо да стана космонавт. Много обичах да водя децата от училище да се возят на въртележката и понеже тя беше  бърза, те повръщаха, а аз се въртях с главата надолу и нищо ми нямаше, защото бях трениран. Силно вярвах, че колкото повече тренирам, толкова повече се доближавам до мечтата си да стана космонавт!”
Познавайки Коцето, твърдя, че е напълно възможно това да се случи един ден.
“Когато бях в осми клас, започнах да ходя на курсове по висша математика и физика, защото вярвах, че ще стана космонавт. Но житейските обрати са особени. Мама е в бяла престилка – акушерка, а аз имах любовна история с едно момиче от Медицинската академия и везните се наклониха в полза на медицината. Започнах да мечтая да уча нетрадиционна медицина, която дори днес не се преподава в България.”
Пак странно стечение на обстоятелствата. Продължавайте да четете, за да разберете как се ходи за гъби с шевролет, как се прави бунт срещу следобедния сън в детската градина и как се прави иглу.
“Разбира се, че ходих и на детска градина. Детската градина беше на ул. Янко Забунов. Намираше се до храм-паметника “Александър Невски”. Дядо имаше мотор с кош и всяка сутрин ме караше с него. Бях много горд. Децата ми завиждаха! А дядо имаше и един шевролет, който, много съжалявам, изчезна някъде. Това е една от най-големите загуби в детството ми – шевролетът на дядо от 1963 г. Беше невероятен – приличаше на волгите с еленчето отпред. Возеше невероятно меко и ходехме с него за гъби.”
За гъби с шевролет, а на детска градина – с мотор с кош…
Може би и заради тези факти следващата част от разказа на Коцето не ме изненадва.
“Бях дете, което се чувстваше различно от останалите.
Бях бунтар – организирал  съм бунт срещу следобедния сън в детската градина. За малко да ме изключат. Имаше и нещо друго, с което се усещах различен. Бях изобретател. Едно от любимите ни занимания като деца беше да си правим иглу. Точно срещу нас бяха ателиетата на Художествената академия. В миналото там са били конюшните на царя. В тези ателиета ставаха две много интересни неща. Първото беше, че тайно наблюдавахме как красиви жени позират пред художници. Това беше хем естетично, хем мистично преживяване, с което ние, момчетата, пораствахме. А другото беше, че на този покрив падаше много сняг, който се задържаше, защото покривът беше плосък. Всяка зима си правехме иглу, което оставаше почти до края на пролетта. Тези големи блокове от сняг и лед оформяха една страхотна къща, в която дори си палехме огън.”
Чудните детски мигове на Коцето не свършват...
“Завиждах по детски, но много искрено на едно дете, което се казваше Митко. Бяха го снимали в шапката на „Лека нощ, деца!” и всяка вечер го даваха по телевизията. Толкова много исках и мен да ме снимат… Чувствах, че това е моето призвание. За първи път ме снимаха, когато в училище дойде телевизионен екип да прави репортаж за другарката Пелевска, а аз от голямо желание, че ще покажат и мен, направо си глътнах езика. Това беше първият неуспешен опит. Имах много голямо желание да се изявявам. Първо рецитирах, а музиката се появи по-късно. Първият ми сериозен досег с нея беше фанфарният оркестър.”
Не знам какви са призванията на Коцето, но точно телевизията, към която той така силно се е стремял като дете, го направи особено популярен като музикант.
“Фанфарният оркестър на училището беше наистина голямо богатство. Аз ходех тайно вечер да го слушам до открехнатата врата, от която се процеждаше светлинка… Една вечер другарката ме видя и ме помоли да изтананикам мелодийка. Похвали ме и каза,че съм голям „слухар”. После много бързо схванах нотите. Другарката започна да ми дава да пробвам всички инструменти и така аз се научих да свиря на всичките, включително и на барабан. Бях много щастлив. На всеки 24 май свирехме с фанфарите и обикаляхме града. Винаги валеше дъжд и винаги бяхме с найлони на главите да пазим фанфарите. Джапахме щастливи, а хората много ни ръкопляскаха.”
Сигурно вече очаквате историята за първата любов на Коцето, но все пак тя идва като бонус, след като разберете как се повръща след два килограма банани и как кълбовидна мълния стапя кухненска мивка.
“Най-големият ми спомен от Коледа беше, че имаше банани. Няма да забравя един случай, когато ги бяха “пуснали” и баба ми даде пари да купя. Купих два килограма банани и щом излязох от магазина, веднага изядох един. Обаче така ми се услади, че изядох още един… и така двата килограма по пътя до вкъщи. Накрая вече мислех какво да кажа, за да се оправдая – откраднаха ми ги... загубих ги… бяха свършили… В момента, в който влязох у нас, ми стана адски лошо и отидох да повърна... двата килограма банани. Баба веднага разбра и много се смя. Тя беше много готина жена. Една от най-интересните случки в детството ми е свързана с нея. В кухнята ни влязла кълбовидна мълния. Това е много рядко срещано явление. Баба била там. Кълбото от енергия се въртяло, въртяло, докато тя пищяла скрита в ъгъла… Накрая мълнията влязла в чешмата и я стопила. Супер природен феномен!”
Очаквате ли от човек, на когото кълбовидна мълния е влизала в дома, да се отнася леконравно към любовните преживявания? Никога!
“В първи клас бях влюбен в момичето, до което седях. И това продължи цели осем години. Всичко беше на свръхпара-психологично ниво, много силно платонично. Тя се казваше Таня и мисля, че и за нея това беше една силно съкровена любов. Е, харесвах и някои нейни приятелки, но тя беше най-хубавата…”
Знам, че този човек има още много да разказва. Ако продължа да го питам, той все ще отговаря и аз ще напиша нови приказки на Шехеразада… Само че разказвачът ще носи артистичното име Калки.
Знам, че за по-пъстро и интересно детство не съм слушала. Знам, че искам да имам още едно детство, като неговото!