Караниците между децата са нещо напълно естествено, но хубавото при тях е, че траят кратко. Става по-сложно, когато в споровете за собствеността се намесват родителите. Кога децата се нуждаят от подкрепа и кога могат да се справят сами?


Деси е симпатична жена, с която може да се обсъжда всичко. Положението се променя, когато един ден тя звънва на вратата на съседката си и вместо поздрав заявява, че синът й плаче, защото съседските деца са му отнели топката. Сърцето на комшийката веднага затупква по-силно при мисълта, че синовете й са постъпили така подло –

да се изправят двама срещу един!
Това просто не е другарско! От друга страна, тя се мъчи да ги оправдае, като си казва, че те вероятно са искали просто да играят заедно със сина на Деси.
Подобни противоречиви чувства са типични, когато родителите се намесват в детските спорове. Те се чувстват задължени да проявят някаква позиция, съчувстват на пострадалото дете и са притеснени, ако то е засегнато от собственото им отроче.

Според възрастните децата би трябвало винаги да са любезни, миролюбиво настроени, невинни и да играят безпроблемно с останалите. Това обаче
не винаги е така
Те хвърлят пясък с лопатката си един срещу друг, избутват се от колелото или количката, обиждат се с различни епитети, крият любимата кукла на най-добрата си приятелка в тоалетната...
Учени са изучавали поведението на деца при спорове. В група на 5-годишни само за един предиобед е имало над 400 конфликта.
Според известната френска психоаналитичка Франсоаз Долто агресията е присъща на хората и затова и децата трябва да влизат в конфликти, за да се научат как да се справят с нея.
Синът на Деси явно не се е научил. Другите деца се възмущават, че майка му винаги им се кара.
С постоянната си готовност за защита Деси
не прави добра услуга на сина си
Така тя го отдалечава от децата, с които той играе.
Намесата в детските конфликти е деликатен проблем. От една страна, важно е детето да знае, че при нужда мама ще го защити. Ако обаче всеки спор се урежда от възрастните, малчуганът не се научава да брани интересите си. Той не усвоява уменията за комуникация, от които се нуждае, за да се разбира с връстниците си.
Между другото, за да се разбираш с останалите, е нужно познание как да оправяш отношенията си след спор. Понякога децата отдавна са се сдобрили, но родителите им, които са се намесили в скарването им, охладняват.
Обективната оценка за детето и неговото поведение не е толкова лесна работа за родителите. Случва се собствените им преживявания от миналото да се прехвърлят върху сина или дъщерята. Който като дете е преживявал много спорове с малките си приятели, по-често се намесва в защита на детето си, тъй като смята, че то се нуждае от подкрепа.
И обратно – някогашният дружелюбен и слънчев малчуган ще е убеден, че собственото му дете ще се оправя също така безпроблемно с връстниците си, както го е правил той някога.
Ако възрастните наблюдават тежка свада,
те би трябвало да се намесят
Ако няколко деца удрят едно дете, това не трябва да се отминава. Както и ако по-голямо дете напада по-малко. Също и ако дете страда от нечие нападение, в очите му има сълзи и то не може да се защити.
Ако малкото момче непрекъснато е избягвано от връстниците си, би трябвало да се търсят причините и да се окаже някакво влияние. Възрастните могат да защитят такова дете, като напомнят на останалите, че никой не е идеален, а въпросното момче всъщност е много мило.
Постепенно на по-големите деца може да се обясни, че при спора винаги са необходими двама души. Съзнанието за собственото участие в междуличностна криза предпазва не само от това да се чувстваш постоянно като жертва, то предотвратява и непримиримостта. Всъщност децата са склонни към такова мислене. След известни разсъждения те често стигат до признанието, че може би имат вина за спора, макар и тя да е мно-о-о-го малка.

Павлина Желева
психолог