Когато бях малка, моят братовчед ми показа как се ядат мравки. След много дълго оглеждане, мусене, дърпане… опитах една и досега си мислех, че съм направила “големия подвиг”, за който един ден ще разказвам на внуците си: “Милички мои, а пък баба ви като малка е изяла една мравка!” Много важно! С първите си думи Орлин ме засенчи! “Бил съм на балкона, когато отнякъде излазила хлебарка и… аз направо съм я изял! Това се помни и се разказва до ден-днешен. Индиана Джоунс пасти да яде… аз просто съм много по-добър от малък! Моята хлебарка си беше една истинска, добра порция протеини!”


Тъкмо си помислих, че Орлин ме е закопал завинаги с тази протеинова хапка, когато се оказа, че това било само началото. “Имам една много по-интересна случка, която завърши малко тежко. Май бяхме отишли в Банкя – аз, майка ми и баща ми и едни техни приятели. И не знам какво съм се мотал там по тревата, но имало конски изпражнения.”

Не-е-е-е-е! “...и аз съм почнал да ги ям, без някой да ме забележи.” Не-е-е-е-е!
“Хапнал съм една голяма топка и ми е станало много зле. Лежал съм около седмица в болница на системи. Много съм се отровил от тези конски фъшкии! Затова ДА ЗНАЕТЕ – НЕ ТРЯБВА ДА СЕ ЯДАТ фъшкии!” След тази история Орлин попита дали искам да ми разкаже за следващото си преяждане. Веднага отказах. Оказа се обаче, че става дума за... шоколад.
“Всичко обичах да ям. А най-много шоколад! На един мой рожден ден приятелите ми знаеха, че не трябва да ми купуват книжки или нещо друго – входът беше един шоколад!

Събрах 15–16 шоколада. Прибирах ги в шкафа. Когато се съберяха два-три, влизах тайно в стаята, отварях шкафа и докато другите си играеха, бързо лапвах сладкото изкушение. Така за около час бях се справил с 14 шоколада! След това ми беше толкова зле, че върнах обратно всичко погълнато.”
След това “връщане” връщаме историята от началото! Орлин се родил мноо-о-ого намръщен. Приличал на най-сърдитото бебе в света!
“Бил съм сбръчкан като тигър, с пъпки по носа и целият смачкан. Сега не съм такъв, нали?”
Какво говориш? – казвам му аз, а хорът на момичетата въздъхва замечтано...
“...и много съм ревял. Доколкото знам, японците казват, че е хубаво едно бебе да плаче, защото така си изкарвало гласа.”
Като се има предвид как пее Орлин, японците са 100% прави. Кръстили са го Орлин на баща му. Той и майка му се запознали в Консерваторията, където и двамата са завършили оперно пеене. Майка му пък има възможно “най-подходящото” за оперна певица име – Тиха!
“Вярвам, че музикалността съм взел от майка си, а тембърът – от баща си, той е бас. Майка ми ми пееше много, докато бях малък. Двамата с баща ми много пътуваха по света с Пловдивската опера и основно съм гледан от бабите. Като малък съм ходил често в операта в Пловдив и съм гледал представления зад кулисите. По-интересно обаче ми беше това, което се случваше в гримьорните, отколкото на сцената. Гледал съм как лепят перуки на артистите… Операта е много интересно изкуство – с повече помпозност, сценичност, с много грим, с много декори… Беше ми доста интересно и как се разпяват отзад.”
В операта или по генетичен път Орлин прихваща пеенето
Пее от малък в хора на училището. На 7 години започва да учи пиано, но за съжаление не продължава. И до днес съжалява за това. В училище не се занимава сериозно с музика. Освен това никак не му се учи… Това бележниците могат да го докажат!
“Завърших 8-и клас с 3.90! Бях много слаб ученик, признавам си. Вдигат ме – “Двойка! Седни си!” Иначе бях примерен. Не съм бягал от час. Всички бягаха, когато не бяха учили, а аз стоях, за да не обидя учителката... И като ме вдигнеха – пак същото: “Двойка, седни си.” Истината е, че много ми се играеше!
Веднъж щях да докарам инфаркт на баба ми. Мисля, че се прибрах с двойка по руски. Тя започва да ме гони около масата, а аз тръгвам към балкона, заставам с единия крак на перваза и казвам: “Ще скоча!” Тя: “Не! Моля те, не скачай!” Аз: “Ако дойдеш по-близо, ще скоча, ще се хвърля...” Виждаш ли какъв кретен съм бил? Миличката ми баба, колко пъти с нея сме се гонили около масата… много добра беше!”
Като си имал толкова добра баба, питам го, сигурно не си стъпил в детска градина?
“Напротив! Ходех в градината на ул. Мизия – тя беше до нас. Даже избягах веднъж! Това беше първото нещо, което бях направил сам в живота си – да избягам и да пресека улица Мизия.” Улицата е малка, пряка е на ул. Цар Иван Асен II, широка около два–два и половина метра. Но тогава, когато Орлин решава да я пресече, в очите му тя изглеждала малко по-широка от Цариградско шосе. И той сам взема решение за първия голям “подвиг”
“Гледах, гледах, беше ми писнало в детската градина, исках да направя нещо различно. Както играехме навън на площадката, си казах: “Ще пресека, ще пресека, ще пресека, ще мина от другата страна и… минах! И в момента, в който минах, въобще не се обърнах. Горе-долу се ориентирах къде живея. Все пак съм бил малък – на около пет години, но се прибрах сам.”
За такава постъпка в детската градина госпожите дават ГОЛЯМА черна точка. Аз помня, че много се пазех от черните точки, за сметка на това пък бях най-щастлива от изрязана от червена гланцова хартия звездичка. Мама пази три такива. Орлин също е мечтаел за червена звездичка. По-важното обаче е, че е знаел как да я получи! Ако за черна точка се е налагало да притича през улица Мизия, за да получи червена точка, е било нужно съвсем друго умение.
“Имах една много приятна учителка, която на всеки по-възпитан и примерен сладур слагаше червени звездички. Обаче аз винаги имах черни и казвах: “Много ви се моля, сложете ми и една червена”, толкова й се молех. “Много ви моля, другарко, много ви моля, много ви моля.” А тя: “Стига, Орлине, стига си плакал!” Аз пак: “Много ви моля... аз съм добричък.” И тя накрая ми даде до две черни точки и една червена за утеха…”
Оттук си вадя следния извод – от малък Орлин е имал силно влияние върху представителките на нежния пол Умеел е да ги печели, убеждава, а някои от тях… е карал да се влюбват в него!
“Първата ми любов беше в детската градина. Момичето беше с дълга къдрава коса, с лунички и с големи зелени очи. Росице, не знам къде си сега...
А в първи клас имах две любими – едната руса, едната черна... Много бях влюбен и в двете и не можех да взема решение. Това бяха двете най-хубави момичета в класа – Поли Николова, мисля, а другата беше дъщерята на Анахид Тачева – Ани.
О-о-о, божествено същество, едно русо, с едни сини очи, с едни румени бузи, толкова нежна и изведнъж... обръщах се и виждах Поли – една черна, изписана... Много бях влюбен. Печелех сърцата им с едни пощенски марки с кученца и котенца – баща ми имаше много голяма колекция. Аз нареждах марките на чина и момичетата се обръщаха – “О-о-о, котенце, може ли да го видя?”
Тук аз оставам без коментар, а хорът на момичетата продължава да въздиша!
“Имах страхотно детство. Играехме на стражари и апаши, на жмичка, на територии, на кър, на народна топка, на ръбче – глава 10 точки, крак 20 точки…
През зимата по цял ден бях на снега. С едни апрески, с една шапка – много смешна като скафандър, излизах сутрин и се прибирах вечер целия мокър. Правехме си пързалки, тунели, гаражи от сняг, снежни топки, спъвахме се... Помня как гледахме “Войната на таралежите”... Смеехме се на Ушко и Зъбчо от “Приказки под шипковия храст”, на козела Козльо, на семейство Мейзга... А когато не исках да се прибирам и не слушах, майка ми ме плашеше не с Торбалан, а с Джунджуреску – някакъв румънски злодей който ще дойде от покрива на детската градина (сега в сградата се намира банка – направо ме побъркват тези банки) и не знам какво щяло да стане...” Какво ще станело? Ами, ако сега дойде Джунджуреску, ще си тръгне уплашен, защото улиците, на които Орлин е играел на ръбче, вече са пълни с коли, а в задните дворчета никой не играе на стражари и апаши, защото… няма задни дворчета – има нови сгради! Което значи, че Орлин е бил късметлия за преживяното тогава.
А колкото до страшилището Джунджуреску, и аз се страхувам за днешните деца...