„Р” като „родих се”, „Р” като Роберта!
Този път приказката за своето детство Роберта ще разказва сама. Тя започва с усмивка, емоция и доста самоирония. Малко хора са способни на това…


“Роберта се е родила много отдавна – преди 44 години на 20 юни 1965 г. в  Шумен. Баща ми е софиянец и по незнайни пътеки дошъл в Шумен да служи. Бил е войник, когато са се запознали с майка ми, и... любов от пръв поглед! Оженили се. Майка ми тогава е била съвсем малка – на 18 години. Когато съм се родила, тя е била много слабичко 19-годишно момиче.  Аз съм се появила също съвсем слабичка и малка – 2.300 кг. Човече някакво... Раждането не е било леко и по незнайни причини в болницата са се държали лошо с мама. Просто защото тя не е знаела за какво става дума и е била много млада. Аз обаче съм се родила напук на всички. И съм оцеляла. И ме кръстили Роберта.

Навремето е имало един певец Пепино Ди Капри, който пеел една песен “Роберта”. Имам си я на запис – много е хубава. Всъщност той е бил любимец на майка ми и баща ми и те ме кръстили на тази песен. Обаче! В Съвета не искали да ме запишат така, защото по това време е имало ограничения за имената и се е наложило “пускане на връзки”. Вуйчо ми тогава е работел в Съвета и е успял да ме запише. И така аз нося име на песен, която е била много специална за баща ми и майка ми – за тяхната любов.

„О” като отглеждам, „О” като обичам!
Отглеждали са ме мама и татко. Работели са на три смени, а аз в един период съм ходела на седмични ясли. И до ден-днешен им го натяквам, защото имам ясни, неприятни спомени от това време, тъй като мама и татко много ми липсваха. Но и ги разбирам. Те са живеели на квартира – млади, зелени, и са се опитвали по някакъв начин да се оправят и да ме гледат. Първо бях на ясла, след това на детска градина, а по-късно сама започнах да си ходя на тренировки. Изобщо съм била много самостоятелна – не съм чакала някой да ме гледа, ами съм се гледала сама.


Мама и татко ми имаха пълно доверие, но бяха и много грижовни родители. Правели са чудеса, за да ми осигурят някакъв стандарт на живот. Но истината е, че и не съм била капризно дете. 
Спомням си, навремето нямаше много играчки и аз много исках една спяща кукла. Подариха ми я за един рожден ден. Тя беше много скъпа, за онези времена просто безумно скъпа, но те ме изненадаха много – наистина бях много щастлива тогава... И до 8-и клас си играех с кукли. Не се бях наиграла. И до-ден днешен си имам плюшени играчки, с които общувам от време на време.

„Б” като балет, „Б”като битка!
В този живот няма нищо случайно. Когато бях на 4 ½ год., майка ми реши, че трябва да се занимавам с нещо полезно. Тя ме заведе в Младежкия дом в Шумен при една балерина, която установи, че мога да правя шпагат, видя ми крачетата, огледа ме и каза, че имам данни. Но добави, че мога да стана известна чак... към 40-ата си година. Аз заявих, че нямам време да чакам толкова и искам да постигна нещо бързо. Тръгнах си разплакана. Нищо не е случайно! Слизаме надолу по стълбите – аз плача, майка ми плаче, защото ще трябва да чакаме да стана известна на 40 години, и ни среща една възрастна дама, която пита: “Мамче, къде водиш това хубаво момиченце?” Мама обясни всичко и дамата каза: “Я елате при мен да видим какво може да направим!” А там – ленти, топки, обръчи, чудеса... Беше любов от пръв поглед – влязох и повече не съм излизала от залата по гимнастика. Жената беше Пепа Георгиева, лека й пръст, първата ми треньорка по гимнастика. Беше изключителна жена. Никога няма да я забравя и много я обичам. Тя каза, че имам данни за гимнастика и много бързо се развих – още в VII клас станах кандидат-майстор на спорта, а първия си медал взех на 9 години. Спечелих трето място на републиканското първенство “Златен обръч” в Шумен пак на 9 години. В X клас станах майстор на спорта и кандидатствах за националния отбор – ансамбъл. Това че бях от провинцията оказваше влияние – никога не ме допуснаха до най-добрите. Истината беше, че нямаше кой да ми удари едно рамо, защото бях от Шумен. Мечтаех си да играя в националния отбор – но тази мечта не се сбъдна. Но и това е било за добро, защото, ако бях влязла в националния отбор, сега може би нямаше да има Роберта балет...

„Е” като емоция, „Е” като енергия!
Как разбрах, че имам хореографски талант? Когато станах кандидат-майстор на спорта, ме прехвърлиха към друга треньорка, която може да ми се обиди, но факт е, че тя никак не ме обичаше и изведнъж реши, че не мога да се развивам повече – застой. А всъщност бях в супервърхова форма – 39 кг, 1.60 м висока, фиданка, с изключителни качества, правех много високи скокове, това ми беше силата. Имах и изключително добра техника на уредите, бях си измислила едни елементи, които никой не ги прави в гимнастиката –те са си мои... Мама се обади на първата ми треньорка Пепа Георгиева и й каза, че няма да тренирам повече, защото съм в спортно плато, т.е. застой. Тогава Пепа Георгиева отново ми подаде ръка – внуши ми, че трябва да ми правят съчетание и да ме пускат на състезание...
Отидох при пианистката, избрах си музика за петте съчетания, с които станах кандидат-майстор на спорта. Станах четвърта на спартакиадата на въже, а в многобоя станах шеста. Вложих цялата си енергия и емоция.

„Р” като Роберта балет!
За обикновения зрител разликата между балета и гимнастиката е малка, но всъщност е голяма... Тренирах си гимнастика и на едно тържество по случай 25 години БСФС – Шумен представях Федерацията по гимнастика със съчетание с бухалки. Водещ беше Видин Даскалов, лека му пръст,  той дойде при мен и ми каза: “Ела,  искам да те запозная с един човек... ”. Оказа се, че е директорът на Музикалния театър в Шумен. Видин Даскалов му каза: “На премиерата ми другия месец в “Лелята на Чарли” искам това дете да играе в балета.” Така започнах да играя в балета на Шуменския музикален театър. Когато станах студентка в НСА, мой преподавател ми предложи да сменя едно от момичетата в Народния театър, защото било болно. Дълги години танцувах в балета на Народния театър, вече бях направила Роберта балет.

„Т” като тайни, „Т” като таланти! 
 В детската градина не бях влюбена, но момчетата там искаха да се женят за мен и ми слагаха престилката на главата като на сватба.
 Всеки ден като ученичка тренирах по 6 часа, после учех, лягах…
 Лятото, когато нямахме тренировка, само четях! Вземах по няколко пъти на ден книги от библиотеката. Почти всичките си любими приказки съм ги направила на спектакли – “Снежната кралица”, “Малката кибритопродавачка”...
 Бях разумно дете. Майка ми казва, че не е било нужно да ми казва: Пази се! Внимавай! Имала съм вродено чувство за самосъхранение.  Пазех се сама. Не бях страхлива, а разумна и предугаждах, когато нещо е опасно... Силната ми интуиция ме води и до ден-днешен.”

„А” като амбиция!
Финалът на приказката е от мен.
Роберта балет съществува вече 20 години. Втора поредна година децата от този балет печелят световна титла на танцовия шампионат в Хърватска.