ТЯ каза: Важно е да има приказка за лека нощ! Защото след нея следва “лека нощ” и за майката, и за таткото, и за детето. Колко убедително го казвам, сякаш съм изчела световната детска класика до леглото на дъщеря ми. Не беше точно така. Май обаче повече подкрепям идеята за майката, която чете приказки, отколкото аз самата да съм такава. Не съм чела на детето си всяка вечер приказка. Дори през вечер не съм чела. Признавам си, че в мига, в който моята Надежда се научи да чете, за да не пропускаме съкровения момент да си пожелаем лека нощ с приказка, тя идваше с книжка в моето легло, гушваше се и... започваше ТЯ да ми чете. Аз слушах кротко и си почивах, а детето беше щастливо. Какво значение има кой точно чете приказката?! Важното е да сме заедно. С това май показвам и цялото си отношение по темата. Таткото, майката, детето... все едно. Важното е да има нещо, което по такъв хармоничен и приказен начин да събира семейството за “лека нощ”. Истината е, че детето заспива щастливо не толкова заради това, че Златка е станала златна и е занесла при мащехата си златно ковчеже, нито пък защото юнакът е убил триглавата ламя, а защото мама или татко с попритихнал глас са редили думички като пъзел на възглавницата му. Новороденото все още не разбира смисъла на думите, но се унася от сладката реч, изказана с подходяща интонация. Да не говорим, че четенето на приказка има още един изключително важен позитив. Тази мила вечерна сбирка до нощната лампа може да се превърне в прекрасна и много хубава традиция. Един ден, когато хлапето порасне толкова, че разлистването на детски книжки с мама стане вече неуместно, срещата преди сън може да се трансформира в приятен разговор... Точно този разговор, който гарантира спокойния сън на всички родители. Колкото повече растат децата, колкото по-рядко искат приказка за лека нощ, толкова повече ние, майките и татковците, имаме нужда от няколко приказки, разменени с тях, за да можем да заспим. Така че – приказка трябва да има. Тя е нужната комуникация между поколенията. Тя е като мостче от мили думи, на което се срещаме с децата си и ставаме приятели. Няма значение, че с престорен глас мама ще чете репликите и на принца, и на принцесата, няма значение, че татко ще изиграе и юнака, и змея, и спящата красавица. Аз съм “за” приказката, прочетена от майката, аз съм “за” приказката, прочетена от таткото!


Ще ви дам и два приятелски съвета. Спомням си, когато веднъж приспивах дъщеря ми с приказка, а на мен самата толкова ми се спеше, че реших да избера най-кратката от всички. Прегледах съдържанието и фиксирах последната приказка – “Майчина сълза” на Ангел Каралийчев. Знаех я от малка, но признавам, че бях забравила колко покъртително тъжна е историята в нея. Прекрасно написана, безспорно, но... напълно безнадеждна приказка с възможно най-тъжния финал – лястовичето умира, като преди това, за да е още по-тягостно, е сам-самичко в студа, изоставено от отлетелите на юг птичета. Такъв рев му ударихме за лека нощ, че оттогава никога не се ръководя от броя на страниците, а от това, което се случва в тях.

Много ви моля, подбирайте внимателно книжките, които купувате на децата си, както и приказките, които им четете. Има ужасяващи истории с брутални и кървави развръзки. Ако мислите, че преувеличавам, прочетете част от приказката “Спящият царски син”.
“...Тогава девойката попитала:

  • – Ножче на заколването, какво ще ме посъветваш?
  • – Да се заколиш!
  • – А ти, въже на обесването, какво ще ме посъветваш?
  • – Да се обесиш!...”

    Ведро и оптимистично, а?! Точно като за деца! Горчивата истина е, че нови издателства публикуват и бълват на пазара книжки с приличен вид и приятни илюстрации, но с покъртително съдържание. Затова моят приятелски съвет е: разчитайте на старите приказки и издания. Заложете на някоя позната книжка, по възможност запазена от вашето детство – Андерсен, Шарл Перо, Ран Босилек, Африкански приказки... ей такива приказно хубави неща!

    ТОЙ каза: Най-важното условие, на което трябва да отговаря този, който иска да чете приказката, е да може да чете. По възможност гладко, изразително и да влага чувство...
    А сега сериозно. Ако някой си мисли, че монополът върху четене на приказки го държи майката – дълбоко се лъже. Всъщност причината за това е в психологичните разлики между мъжа и жената. Майката е по-консервативна и по-праволинейна. Тя ще вземе една книга и ще изчете дума по дума от началото до края на приказката. Но внимание! Има приказки и те не са никак малко, които трябва да се четат по-артистично и с повече творчество. Само вижте защо “...Карамановецът издебнал магаренцето малко да изостане от майка си, престорил се на питомно куче, че да може магаренцето да се заиграе с него, и когато видял, че търговецът е далеч, скочил върху магаренцето и му прегризал гърлото, без да го изчака да каже гък... Търговецът се зачудил защо го няма магаренцето и оставил магарицата с впряга и отишъл назад да провери какво става. Тогава вълкът скочил върху магарицата и я удушил и нея и пак се скрил. Когато търговецът се върнал, проклинащ вълците, защото намерил удушеното магаренце и какво да види? Магарицата лежала в кръв с прегризано гърло...” – по-натам в приказката вълкът вика един по-стар вълк да се нахрани с “плячката” и “нахвърлил се старият вълк върху младото магаренце и го разпарчетосал за минути. После си доял от майка му...” (из приказката “Старият вълк” в сборника “Български народни приказки”) Какво четем на децата си? И какво остава в малката главица след хоръра за младия вълк, който разкъсал малкото магаренце и майка му и ги хвърлил на стария вълк да ги “разпарчетоса”, защото онзи бил стар и немощен и не можел да си хваща плячка... Ами по-добре да пуснем на детето “Тексаско клане”?! А само ако знаете колко подобни приказки срещнах? Уплаши ми се душата. Преглеждайки книгите с приказки, ужасен намерих и друг вид приказки. Те не бяха толкова кървави и натуралистични, но в тях обръщенията бяха просто феноменални, например в приказката “Глупавата овца”, в която вълкът се обръща към овцата с: “Къде се клатиш, ма, тъпа овцо?” Оставям го без коментар...
    Вярно е, че има и много други приказки, но “Българските народни приказки” са най-популярни, а споменатите “забавни” истории или не трябва да ги четем на децата, или трябва да се понамесим в текста.
    Това може да го направи бащата. Ето как звучи приказката “Старият вълк”, разказана от мен на моя син: “...И когато карамановският вълк издебнал магаренцето да е далеч от майка си и търговеца, се замятал и си заиграл с магаренцето, преструвайки се на домашно куче, докато се убеди, че го е заблудил. Когато и майка му – магарицата, и търговецът били далеч, младият вълк вече не се преструвал на дружелюбното дворно куче и показал на магаренцето същността си. Отворил голямата си уста, а вътре блеснали острите му зъби. Магаренцето не могло да избяга, защото вълкът бил по-силен и по-бърз. То се сгушило в тревата и сърчицето му щяло да изскочи от ужас заради големия вълк. Помислило си как майка му е далеч и няма да го чуе, ако викне, и как няма да може да я види никога повече, защото вълкът ще го изяде... Изведнъж от храстите се чул плътен и силен рев. Магаренцето се обърнало и видяло, че до него се е изправил Рис – немската овчарка на съседите. “Какво се случва с моя малък приятел? – намигнал Рис на магаренцето. – Да не би да е в опасност?” – изръмжал той на вълка. Но от вълка нямало и следа, защото само при вида на Рис вълкът побегнал и не се спрял. Още тича и още с ужас си спомня огромната немска овчарка срещу себе си. Вълкът чудесно знаел, че не може да мери силите си с Рис. А Рис бутнал с муцунка малкото магаренце и му казал с топъл глас: “На теб никой ли не ти е казал да не се отделяш от майка си? А? Хайде да я настигнем и да й разкажем как сам си победил един голям вълк.” Магаренцето заскачало около Рис и се втурнало към майка си. То вече знаело, че не трябва да бъде далеч от нея и да си играе с непознат, дори и да му се представя за приятел.” Какво ще кажете за тази приказка? Има си всичко. Интересна история, силни герои, които защитават беззащитните, и най-важното – накрая никой не е “разпарчетосан”! Ние, мъжете, просто можем да украсим една приказка и да я направим не само поучителна. Можем да махнем излишните герои, да ги заменим с по-интересни, с по-съвременни. Можем да направим приказката по-увлекателна... А в крайна сметка нали това е най-важното за една приказка?