Силните деца имат нужда от храбри родители. От родители, които понякога ги изпускат от погледа си. Често децата налагат непосилно темпо. Като че ли вчера синът проходи на клатушкащите се крачета, а днес вече скача отвисоко.


Известно е, че развитието на детето се съпътства от рискове. Безспорно този факт събужда страхове, но на мама и татко не им остава нищо друго, освен понякога да затварят очите си.

На детската площадка, докато малчуганите ровят в пясъка, може да сблъскат главите си. Ето ти... сътресение на мозъка.
Децата винаги са
с една крачка напред
Докато в сърцата на възрастните все още живее бебето, това миниатюрно създание, което трябва да бъде опазвано и защитавано, вече проходилите не се обръщат назад. Те искат да изглеждат все по-големи и по-големи и това е техният път. Важно е родителите им да вървят заедно с тях. Неправилно обаче е те да контролират твърде зорко всяка крачка на малчугана.

Щом бебето се появи на бял свят, веднага заедно с него при родителите
идва и страхът
Който обича, никога не може напълно да се отърве от това чувство. Какво ли не може да се случи на детето – то може да се нарани, да се изгуби, да попадне в трудна ситуация... Мама и татко като че ли денонощно обогатяват списъка със заплахите. За доброто на децата си обаче те трябва да се научат да преодоляват безпокойството си, да го потискат.
Елена Симеонова, майка на 3-годишния Виктор, споделя как се мъчи да прогони безпокойството и страха си – тя брои до десет, когато синът й се качва на най-високото стъпало на катерушката, обръща глава настрани и вярва, че той няма да падне. И той наистина не пада.
Днешните деца трудно се добират до по-големи приключения. Животът им е подчинен на повече правила, отколкото е било при родителите им. Възрастните винаги застават на пътя им – в яслите, в детската градина, при смяната на мама от гледачката, при уроците по чужд език...
А колко важно е родителите да се научат понякога
да не забелязват някои неща
Разбира се, не трябва да им е все едно какво прави детето им. Но някогашните възпитателни методи вече не вършат работа. Докато майките убеждават разбеснелите се в игрите деца, че трябва да се извинят едно на друго, ако се стигне до сбиване, палавниците вече продължават напред и отново са сключили примирие с доскорошните противници.
Най-добрият подход е детето, попаднало в неприятна ситуация, да се подкрепя, но да му се дава шанс и само да се справя.
Холандски изследователи дават примери от
социалното поведение на висши маймуни
което е съпоставимо с човешкото. Те наблюдават две групи маймуни. В едната малките растат само с майката, а в другата те общуват и с други малки. Всички създават близък контакт с майките си. Но за да се развият като смели откриватели, малките се нуждаят от по-богати социални контакти. Между малките от втората група се разгарят битки и оживени игри. При това се установяват нервни връзки, които не се откриват при малките маймуни, които растат само с майките си. Ясно е, че само майката не е в състояние да предизвика необходимите силни реакции за формирането на нервни мрежи. Мозъкът на малките маймуни, които преживяват агресия и вълнения, се пригажда по-добре към стреса, те реагират на кризите по-спокойно от маймуните, отгледани само от майките си. Подхождат към конфликтите по-страхливо, но и по-агресивно.
Учените заключават, че когато липсва стимулираща околна среда, и най-добрата майчина грижа не помага.
Децата искат
да усетят силата си
За тази цел те се нуждаят от пространство, в което възрастните не ги наблюдават – от дървета, по които да се катерят, от пещери, в които да се крият, от тайни, които да не споделят с мама и татко... Това е възможно само ако и родителите проявяват кураж. Защото смелостта на детето е вродена и се подхранва от всяка частица доверие, което големите му оказват.

Мила Живкова
психолог