Между страха и тревожността, макар че са близки по същество като негативни емоционални преживявания, има разлика. Страхът възниква внезапно при заплашващо събитие – когато човек е изправен пред непосредствена опасност. Чувството на страх се изживява в настоящия момент. Тревожността е по-дълготрайно състояние. Това са опасения за бъдещето (може би дебне нещо неприятно...), макар в момента ситуацията да е спокойна. Тези две емоционални състояния, ако не са прекомерно изразени, са нормални реакции. Те помагат на детето и на възрастния човек да се мобилизират и да се справят с онова, което ги застрашава.


При децата най-разпространеното тревожно състояние е онова, което е свързано със страха, че могат да се разделят с близките си и да бъдат откъснати от своя дом, да се почувстват изоставени и самотни.

Този вид тревожност се среща при всяко десето дете. Едногодишните преминават нормално през такава фаза до към 1 ½ год., а страхът от непознати се появява към 7–8-месечна възраст. Ако майката излезе за известно време, малкото й дете силно се разстройва, защото се чувства безпомощно без нея – плаче, напрегнато е. С времето обаче, когато вече се е научило да ходи по-уверено, само се заиграва с играчки, активно общува (а и е разбрало, че мама винаги се завръща), това безпокойство постепенно се изживява.
При постъпването на детето в ясла или в детска градина е нещо обичайно в началото да има някои проблеми, свързани с адаптацията. При повечето деца те не причиняват тежък емоционален стрес. Има и случаи, когато наистина се появява тревожно разстройство.

Момиченце на 2 год. 4 месеца отказваше категорично да го водят на ясла. То си бе изработило начин на предпазване – по цял ден стоеше вкъщи само по бельо, не разрешаваше да му обличат никакви връхни дрехи. Това бе явен сигнал за излизане – а значи и отиване на нежеланото място. Дори бе готово да жертва така любимите разходки навън. За съжаление има и други случаи на дълготраен отказ от детското заведение, когато детето е изживяло там психотравмиращо го отношение. Тогава от страх то иска да променят пътя на разходката – далеч от градината, крие се и бяга, ако види жена, която му напомня “лошата госпожа”.
Друга причина, създаваща тревожно състояние у малките деца, е преживяването на ранни и чести раздели с някой от родителите си. Усетило например, че от татко не може да получи нужната любов и сигурност, детето силно се привързва към този, който го обича и се грижи за него. В своята практика нееднократно съм установявала прекалена тревожност при осиновени деца, породена от страха им, че ще се разделят със сегашните си родители (без да са известени за произхода си). Те не искаха да остават у дома сами, дори да спят в отделно легло, да ги изпращат на лагер и т.н. Смята се, че на подсъзнателно ниво те са запазили лош спомен от биологичната си майка, която ги е отхвърлила и изоставила. Друг случай – 4-годишно момченце не се отделяше от баща си дори у дома и особено навън. Защото родната му майка, още докато е било на 1 ½ год., е започнала нееднократно да напуска семейството – поради все нови и нови интимни връзки. Детето много рядко я споменаваше – за него съществуваше само Татко. То неистово се боеше да не го загуби!
У всяко малко дете е заложена жизненоважната потребност и способност още от първите месеци на живота си емоционално да се привързва към майка си – човека, който полага всестранни грижи за него. И то се бори, за да има тази близост, като търси физически контакт, плаче и показва признаци на страх при среща с непознати. Ето защо, когато това не стане през първите 2–3 години, детето навлиза в живота с тревожна нагласа, то възприема хората с недоверие. Типичен пример за това са децата, които нямат късмета да бъдат осиновени рано и остават дълго в социални заведения.
Дали детето ще живее с повишена тревожност, до голяма степен зависи от неговите индивидуални особености, които са генетично заложени. Те определят лесно ли ще реагира, ще се разстройва ли от всеки неприятен дразнител или ще остава спокойно и ще съумява безпроблемно да се адаптира към различни ситуации. Доказано е, че тревожността се среща два пъти по-често при момичетата отколкото при момчетата. Момичетата обаче са много по-склонни да споделят своите страхове и преживявания и така получават и повече подкрепа от околните.
Децата, при които по-често се забелязва повишена тревожност, са по-лесно раними, те изживяват страхове и при всякакви други поводи. Някои от тях имат дълготрайно фиксирани фобии от животни (паяци, мишки...), боят се да остават сами, плашат се от тъмнина, от детската градина и т.н.
До голяма степен тревожните състояния се подхранват както от характера на родителите, така и от семейната атмосфера.
Често пъти такива деца имат прекалено грижовни и притеснителни майки, бащи, баби. Те треперят над детето, стараят се да му спестят дори минимални житейски изпитания и дразнители. Така култивират “парниково цвете”, неприспособено към живота. В дома им винаги цари песимистичен дух, измъчват ги всякакви притеснения. Родителите постоянно се вайкат, винят “лошата орисия”. Чрез такъв щадящ подход към детето не му се внушават никакви позитивни очаквания за бъдещето. Срещат се и други родители – борбени и амбициозни, те винаги държат високо “летвата” пред децата си. Рядко са доволни от постиженията им, всеки път подценяват който и да е техен успех: “Можеше това да го направиш още по-добре – я виж другите.” В стила на тези родители забраните и ограниченията са нещо обичайно. Така детето им живее в постоянно напрежение и очакване, че пак ще разочарова мама и татко, пак ще има укори и критики. Можем да си представим с какво самочувствие такова дете ще навлезе в живота, колко често ще го измъчват неувереността и страхът от неуспехи.
Семейните проблеми могат да засилят и да подхранват тревожността у чувствителното дете – финансови затруднения, тежко заболял член на семейството, конфликти и разногласия. Медикаментите не са основното средство, за да помогнете на такова дете. Преди всичко нужно е близките да мобилизират усилията си, да променят своето отношение и подход към него. Да внушават на детето по-спокойно и оптимистично да посреща всичко ново и неочаквано, да го учат как да разсейва страховете си, а не да ги затаява. В редица случаи тревожната нагласа не се преодолява лесно, изисква се и намесата на специализирана помощ.