Странно е, че хората не помнят ранното си детство. На какво се дължи това? Учените се опитват да разгадаят причината за голямата празнина, за да може родителите да разберат по-добре себе си и децата си.



Първите години от живота са като непозната земя. За нея няма карта, защото тя, подобно на Атлантида, отдавна е потънала във всеки човек. Първите девет месеца в майчината утроба и трите години след раждането са забравени.


По следите на загубеното
Учени се заемат да завоюват загубената земя, в която лежат корените ни – ранните преживявания, запечатани в мозъка и в целия ни по-нататъшен живот по-дълбоко, отколкото всичко след това, за което си спомняме. Първият от тях е Зигмунд Фройд, който нарича празнината в паметта „амнезия на ранната детска възраст”. Днешните изследователи на мозъка обясняват амнезията (липсата на спомени) с незрелостта на мозъка в тази възраст.
Въпреки това учените се стараят да обяснят, че никак не е все едно с какво се сблъсква човек по време на ранното си развитие. Дали бременната желае бебето и е щастлива през 9-те месеца, дали детето се ражда по естествен начин, или със секцио, дали след това се налага да лежи в кувьоз без майчина ласка, или дали е родено в семейство, което го обича... все факти, които в бъдеще имат отражение.

Сред многото преживявания през първите години от живота
особено място има раждането. Проучвания показват, че травмите при раждането могат да се активират при определени обстоятелства в по-нататъшния живот и да наложат отпечатък върху  чувствата и поведението.
Пред родителите е вълнуващият въпрос какво могат да направят, за да бъде детството на поколението им безоблачно.

Травми още от корема 
Според проф. Лудвиг Янус, специалист по пренатална (преди раждането) психология, с помощта на специални методи на психоанализа се правят опити за подобряване на връзката между майката и бебето още преди раждането. Това се прилага в отделни случаи, когато през бременността се активират конфликти от детството на майката. Според проф. Янус сериозна слабост е липсата на внимание към психологичните аспекти на подготовката на бременната за раждане. Днес се обръща повече внимание на най-новите технически възможности, но се подценяват психологичните фактори и последствията от медицинските интервенции. Важно е педиатрите да знаят и за евентуални проблеми през бременността и при раждането, за да имат по-точна представа за малките си пациенти. Например според учения изследването на околоплодната течност е дълбока намеса в психичната връзка между майката и детето. Бременната е принудена да изчака резултата, който евентуално може да наложи премахването на плода. В стремежа си към самосъхранение бъдещата майка си налага да прекъсне емоционалната връзка с нероденото. Плодът реагира много чувствително на резките емоционални промени при майката. Затова е възможно такова дете по-късно да страда от чувство на самотност и изоставеност. Поради това във всеки конкретен случай трябва да се преценява необходимостта от подобни интервенции. Добре би било в такива случаи лекарят да търси мнението и на психолог. 

Историята на Аза
На някои родители може би омръзва постоянно да гледат мечета и зайчета върху детските дрешки. За детето обаче това е шанс да научи наименованията на тези образи. То не може да си представи неща, които не вижда пред очите си. Представата идва с езика. А езикът се развива при играта с родителите.
В един момент детето ще започне да свързва дългоухото същество от книжката или от пижамката с думата „зайче”. Ако родителите повтарят думите и по-късно попълват празнините в изреченията на детето, то се научава да се изразява. Принудено е да направи това, защото няма вечно да живее в страната на чудесата.
Когато малкото момиченце плаче, че таткото не иска повече да реди пъзела, то го прави, за да му се обърне стопроцентово внимание. Това обаче е нещо, което нито един човек на света не може да даде на другиго. Разочарованието извежда на преден план социалното лице, или егото според Фройд. Вместо да плаче, детето трябва да се научи да изразява недоволството си с думи. Те са нужни за назоваване не само на нещата, но и на нещо много по-съществено – на чувствата.  

Вълшебното огледало – поглед към себе си
Бебетата виждат в огледалото нещо, което възрастните са се отучили да виждат – един друг свят. Малките същества не разпознават като Нарцис собственото си отражение, а гледат в очите едно непознато дете.
На въпроса кое е детето в огледалото, 14-месечното може да каже името си. То се е научило да се вижда така, както другите го виждат, и да се идентифицира с този образ. Скоро процесът ще стане толкова естествен за малкото, че то ще може да отговаря с „Това съм аз”.
Когато индивидът се разпознае в огледалото, започва да говори за себе си. Да сме индивиди, означава, че сме отделни от света. Другите не знаят какво мислим, затова трябва да им го кажем. Естествено може и да излъжем, което доказва колко много е напреднал мозъкът в развитието си. Един ден детето осъзнава, че не може да бъде разгадано. Това, от което като индивид то има нужда, е минало и бъдеще.

Машината на времето – бях, съм и ще бъда
Когато децата разказват различни истории, те развиват представата за себе си извън настоящето. Постепенно детето научава, че кърмачето на снимката след раждането също е то, дори да няма външни прилики. Тогава Азът на бебето се вгражда в историите: „Идвам от корема на мама.”
По пътя към собственото бъдеще често децата имат невидими придружители, от които е по-добре да са далеч, за да си нямат работа с чудовища или с други подобни същества. Тези фантазирани образи не означават социална незрелост. По-скоро детето се учи да се вижда в различни роли. Така то развива чувството си за съпричастност, като формира и модели за бъдещето – как ли ще изглеждат нещата, когато ще ходя на детска градина?
След фазата на огледалото хората не са нищо друго освен машини на времето, които чрез езика съпоставят моментни снимки от миналото, настоящето и бъдещето. Те са толкова по-щастливи и здрави, колкото по-ясно и без прекъсване тези снимки достоверно отразяват миналото.

Донка Дамянова
психолог