Какво преживяват бъдещите родители след успешната ин витро процедура? Споделя д-р Маргарита Станкова, психиатър

За да изживеят неповторимия миг да поемат новороденото в ръцете си, някои родители преминават дълъг и мъчителен път. Стотици двойки с репродуктивни проблеми посвещават цялото си време и средства, за да се възползват от шанса, който им дава ин витро технологията. Когато обаче дойде дългоочакваната новина, че зачатието е успешно, страховете не свършват. Какви емоции преживяват бъдещите майки и татковци, преминали през ин витро процедура, разкрива пред „9 месеца“ д-р Маргарита Станкова. Освен психиатър и преподавател в Нов български университет, тя е супервизор на уникалния за България екип от психолози, подкрепящ двойки с репродуктивни проблеми у нас, създаден по инициатива на Фондация „Искам бебе“... 

Защо някои бременни предпочитат да запазят тайна, че са заченали с помощта на репродуктивна технология?

Тази тайнственост често започва още от момента, в който се разбере, че има проблем със зачеването. Много двойки предпочитат да крият, че започват терапевтични манипулации. Има случаи, когато партньорите не споделят и истината, че осиновяват дете, което не е добре за него. Тези семейства са готови дори да се преместят в друг град, само и само околните да не научат за осиновяването.

Допреди години се считаше, че проблемът със зачеването е изцяло у жената, дори в езика на народа съществува определението „ялова булка“, което звучи като стигма. Днес е ясно, че при половината от случаите стерилитетът се дължи на мъжа, но все още много от жените изпитват чувство на вина, което се засилва от реплики на майки и свекърви. От друга страна, и до днес в някои райони на България, когато жената тръгне да ражда, това се пази в тайна от околните, дори от бъдещия татко, за да не би нещо да се обърка.

А жените, заченали чрез ин витро процедура, по-чувствителни ли са към тези суеверия. По-силно изразени ли са при тях страховете, типични за бременността?

При забременелите след ин витро процедура страховете действително са по-силни. След новината, че са заченали успешно, някои жени се затварят вкъщи в продължение на седмици, не стават от леглото в ужас да не би да изгубят бебето. От една страна, за страха има обективни причини – често тези бременности са по-рискови, лекарите са по-предпазливи към тях и са склонни да се презастраховат. Тъй като по принцип ин витро процедурата е сложна и изисква ресурси, жените приемат, че тяхната отговорност някак е по-голяма от тази на останалите бъдещи майки. Образно изживяването напомня на ситуацията, когато за някоя много скъпа вещ дълго си мечтал, събирал си пари, но след като вече си се сдобил с нея, трябва да внимаваш да не я счупиш... за да не започне всичко отначало. 

Прекалената тревога влияе негативно на бременната и на бебето, до което стигат сигнали, че майката е в стрес. Но емоциите не могат да се контролират.

Какво става с тези страхове след раждането? Трансформират ли се в склонност към свръхпротекция на детето?

Доста от жените си представят, че с появата на бебето страховете ще се изпарят и всичко в живота им магично ще се подреди. След раждането обаче идва осъзнаването, че всъщност притесненията... тепърва започват. Някои двойки са убедени, че тяхното дете е по-податливо на болести от своите връстници, че е предразположено към хиперактивност, което не е истина... Често тези деца са много по-обгрижвани и всяко тяхно желание се задоволява.

Добре е родителите да отхвърлят мисълта, че детето им е „различно“. Не бива да позволяват то да усеща емоционалния товар, който са преживели по пътя към появата му, и да му изпращат послания от рода „Трябва да си послушно, защото те чаках цели 10 години и преживях 3 спонтанни аборта“. 

Когато дългоочакваната мечта за бебе се осъществи, дали тези майки се откъсват от околния свят, концентрирани изцяло върху ролята си на родители? 

Според впечатленията ми е тъкмо обратното – родителството ги кара да се отворят към света. А докато са в етап на лечение, много от тях се изолират от приятелките си с деца. Една жена дори сподели, че се е преместила в друг отдел в службата си, тъй като не е могла да понесе разговорите на колежките си, които кръжели все около децата им.

Общуването между жените в групите за подкрепа на Фондация „Искам бебе“ вдъхва оптимизъм – когато се случи някоя от тях да зачене, останалите си казват: „Щом тя успя, и аз ще успея.“ Най-безболезнено през целия този процес преминават жените, които приемат ситуацията спокойно – като част от живота, и вярват в успешния резултат.

Пълна къща

В глобален план, като резултат от развитието на репродуктивните технологии, се раждат все повече близнаци или три бебета накуп. Какво е преживяването, когато довчера в дома е витаела тъга от липсата на детска глъчка, а днес разбираш, че очакваш не едно, а две или дори три бебета? „Моите наблюдения сочат, че жената, която дълго се е борила за бебе, особено се радва на новината, че очаква близнаци или три бебета. При мъжа обаче не е така. Страховете му са по-големи, защото, от една страна, той се притеснява как ще осигурява „всичко по две“ за наследниците си – пелени, дрешки и др. От друга – мъжете някак по-лесно свикват с „живота за двама“ (без деца) и трудно приемат идеята, че любимата им вече няма да им е отдадена напълно, а ще се появят не един, а двама „нашественици“, които ще обсебят цялото й внимание.

Бъдещите майки пък като че ли чувстват някакво облекчение, че така няма да се наложи отново да преминат през същите изпитания в желанието си за второ дете“, отбелязва д-р Станкова. 

Сандра Керелезова