Битовизмът на предразсъдъците в съвремието ни – какви са нагласите на обществото, отношението на познатите, приятелите и близките към двойка, която не може да има дете?


Двойките с репродуктивни проблеми „излизат на светло”. Гледам ги в различни популярни шоу програми като „Стани богат” и „Това го знае всяко хлапе”, където участват, за да спечелят пари за процедури за асистирани репродуктивни технологии, и като зрител пред екрана ги поздравявам за

смелостта да заявят пред обществото
проблемите си
Разбирам как безплодието бавно се превръща от индивидуален семеен проблем, за който се говори (ако въобще се говори?) скрито, под сурдинка, с недомлъвки, и то само в тесен кръг, в обществен въпрос, който занимава политиците в парламента и вдига на протест крилите се доскоро двойки. От телевизионния екран те вече могат да „извикат” болката и трудностите, съпътстващи мъчителните и понякога дълги процедури за забременяване.
Това обаче е съвсем отскоро. И далеч не всички двойки могат и искат да манифестират така открито диагнозата, която някога са им поставили – стерилитет.

Кое ги спира, пречи, притеснява?
За никого не е тайна, че обществените нагласи се променят бавно. Във фолклора бездетните жени са заклеймявани като прокълнати и нечисти. В минали времена съпрузите са имали право да си намерят друга жена, която да ги дари с дете. Жената и нейното семейство са се чувствали виновни и засрамени. Днес в по-малките градове и селата все още битуват подобни предразсъдъци и на бездетната снаха „не се гледа с добро око”. Това сподели в кабинета на психолога и млада (22 год.) красива жена от среден по население град. Тя не искаше да ходи на работа, докато траят процедурите, за да не заподозрат колежките й нещо и да разкажат на родителите на съпруга й. За нея нямаше по-голям срам от този, че не може да дари мъжа си с рожба. Самата тя – жена с добро самочувствие и висока самооценка преди женитбата, почти не излизаше от къщи и смяташе, че докато не успее да има дете, не е равна на жените, сдобили се с деца.
Тя изпитваше вина и срам
„да бъде сред хората”. На твърденията, че разбиранията по повод на безплодието са се променили, отговорът й беше: „Така е само в големите градове. При нас е срамно да нямаш деца. А аз живея там, сред тези хора, общувам с тях и знам какво си мислят. Чувала съм как обсъждат жени, които не могат да имат деца. Много ме боли, че и мен ме обсъждат така. Всеки път, като видя свекърва си, в очите й чета въпроси и обвинения. Искам по-скоро да забременея и този кошмар да свърши.” Това е един много добър пример как обществената нагласа и предразсъдъците с корени в дълбокото минало „помагат” на жените с подобни проблеми да се виждат през погледа на околните, да „четат” мислите им по отношение на себе си и да се отнасят към съдбата си като към огромна тегоба.
Пример за това как отношението на околните се отразява е решението на една 36-годишна жена със съпруга й да се преместят в друг квартал. В основата на това бе желанието да не среща хора от блока, в който живее, и да не се налага да отговаря на случайни или не подхвърляния или въпроси. Тя наричаше жените с деца „реализирали се майки” и изпитваше
чувство на малоценност
пред тях. Иначе беше щастливо омъжена, добре се разбираше със съпруга си, за когото появата на дете не беше приоритет, тъй като имаше дете от предишен брак. Жената беше с три висши образования и като че ли, ако не беше натискът на обществените предразсъдъци, би харесвала начина си на живот. Проблемът се появяваше при общуването с т.нар. „реализирали се майки”.
Двойките, които нямат деца, обикновено живеят като всички останали. Те с желание разказват за нещата, които вършат заедно. Някои от тях споделят, че след като са разбрали, че имат проблем и заради процедурите, които правят, или пък заради болката, която  жената изпитва, са ограничили общуването си с приятелите си. Понякога дори не споделят мъката си с родителите си, за да не ги натоварват, а и за да се предпазят от излишни обяснения и тревоги, които те могат да им причинят. Една щастлива след успешни процедури майка ме попита защо не направим
курс за родители на бездетни двойки
Защото за нея големият кошмар бил да преодолява тревогите и опитите на родителите си да й помагат чрез препоръки за дочути от познати и съседи лекове и съмнителни специалисти, лекуващи с „народна медицина”. Жената ми разказа как на моменти се е чувствала гневна и безпомощна да се справи с доброжелателството на най-близките си хора, които, без да осъзнават, се намесвали дълбоко в интимното пространство на семейството й и се опитвали да решават проблемите, които тя смяташе за лични между нея и съпруга й. Тази майка си даваше сметка за това, което родителите й са преживявали, и за желанието им да помогнат в трудните моменти. Тя обаче с усмивка и вече с рожба в ръце подхвърли, че е готова да напише Наръчник за родители на двойки с проблеми при забременяването...
А аз си мисля за майките и бащите, които са готови на саможертви за децата си, но как в много случаи се намесват и предлагат помощ, без тя да им е искана. С това показват неуважение към зрелостта на човека (син или дъщеря), който са отгледали и възпитали. Те биха могли единствено да питат как могат да помогнат и да се съобразят с нуждите на младите в момента. Наистина изглежда просто.
Отново се връщам на поредното шоу на телевизионния екран с поредната двойка, чийто проблем е забременяването. Питам се как ли свекървата, съседите, колегите... се чувстват, гледайки тези предавания. В тях хората свободно, откровено и без никакво чувство на неудобство говорят за себе си и за проблемите си. И какви ли са коментариите им след това? Сигурна съм в едно – винаги когато някои придобият смелост да изведат даден проблем „навън”, „на светло”, извън ограничения кръг на засегнатите, той наистина предизвиква интерес и дебати, и коментарии, но
по-лесно намира и решение
И освен това след време проблемът престава да се обсъжда като пикантна клюка от незасегнатите. Каква ли пикантерия има в нещо, за което се говори открито? И като си мисля за това, откривам как общественият натиск върху бездетните двойки намалява. Знам, че е нужно още време, за да се преодоляват предразсъдъците и в по-малките градове и селата, но нали и там гледат телевизия? Оставам с надеждата, че свекървата, съседите, колегите... ще променят бавно и полека отношението си най-малко защото са в „крак с духа на новото време”, който медиите щедро разпространяват.

Ани Коцева
психолог
САГБАЛ “Д-р Щерев”
GSM 0885 923 603