Казвам се Елеонора Мицова–Александрова и вече три години живeя във Валенсия (Испания). Родена съм в Русе, но животът ми се промени така, че заминах за тази прекрасна страна. Тук се запознах с настоящия ми съпруг Пламен. Винаги съм мислела, че като забременея, ще съм най-добре гледаната бременна в България, защото първата братовчедка на баща ми е акушерка в русенската болница. Да, ама не! Новината, че ще имам бебе ме завари неподготвена в Испания. Отначало се притеснявах, но после реших, че ще се наслаждавам на бременността. Но да си бъдеща майка, се оказа не това, което съм си представяла. Девет месеца живях в страх. Тръгвах си разплакана почти след всяко посещение при лекаря. Бях много изнервена. През първите 4 месеца повръщах непрекъснато и имах високо кръвно налягане. Ужас! Притеснявах се за всичко – четях книги, търсех информация в интернет, а нощем сънувах как припадам от ужас по време на раждането. Много страх събрах през тази бременност.


В началото на деветия месец вече ми беше писнало да съм бременна Коремът ми беше огромен. Качих цели 16 кг. Беше ме страх, че няма да усетя контракциите, че може да не разбера, когато околоплодните води изтекат. Не знаех какво представляват и не се чувствах подготвена. Молех се по-бързо да дойде 40-ата гестационна седмица. Надявах се да родя малко по-рано, за да пропусна последния ехографски преглед и всички неприятни процедури. Но уви… Отидох в болницата. Всичко вървеше добре, докато докторът не ми каза, че имам контракции и 1.5 см разкритие. Краката ми се подкосиха. Даде ми направление за спешното отделение. В Испания процедурата е такава – първо в спешното, след това те приемат в родилното отделение. Страхувах се, защото в болницата, в която щях да раждам, разрешаваха поставянето на епидуралната упойка само от 8 ч. до 20 ч., и то от понеделник до петък. В събота и в неделя – не! Денят, в който получих контракции, беше четвъртък. Прибрах се вкъщи, за да взема всичко необходимо, и с мъжа ми започнахме да умуваме кога да отидем в болницата, за да хвана упойката

Решихме – колкото може по-рано. Съпругът ми беше по-спокоен от мен, въпреки че го бях убедила да присъства на раждането.
Отидохме в спешното. Вече имах 2 см разкритие. Нямах болки, не усещах нищо! Обадиха ми се няколко приятелки от България, които ми казаха, че при такова разкритие слагат система за ускоряване на раждането. Успокоих се – може би щях да хвана упойката. Беше 16 ч. Но лекарите не направиха нищо – оставиха ме за наблюдение. Умирах от страх. Не исках да родя без упойка. Питах защо слагат анестезия само през седмицата, а те ми казаха – политика на болницата.

Бях страшно гладна! Можех да изям цяло пиле. Но уви – не ми даваха нито вода, нито храна. В стаята ми имаше жена, която беше родила със секцио. Тя се чудеше как още нямам никакви болки. Попита ме: “Каква си ти, що за жена, че то дори и в Библията пише, че жената ражда с болки!” Каква съм? Българка! Оставих я и заспах.
Сутринта ми направиха клизма и вече гладът съвсем ме подгони. Вече имах 3 см разкритие, но отново ме оставиха.
По обяд вече ми се плачеше от глад. Жената до мен хапваше невероятни вкусотии, а аз можех само да гледам. Беше петък и страхът, че ще изпусна упойката, отново ме завладя. Накрая мъжът ми не издържа и попита акушерките какво ще правят с мен – ще раждам ли, или ще ям?! Оказа се, че са ме забравили, защото не се оплаквах от болки. След кратка разправия с персонала ме преместиха в предродилната зала. Там започна ужасът. В 5 ч. следобед имах 4 см разкритие и ми сложиха системи. Не пуснаха съпруга ми и трябваше да се справям сама. Добре че две акушерки много ме харесаха и ме успокояваха през цялото време. Идваха при мен, говорехме си, държаха ми ръката за кураж. Но дори и това мило отношение не беше достатъчно. Умирах от страх. Най-накрая казаха: “Хайде, има свободна стая.” Намразих я още щом влязох. През цялото време виках, че искам упойка, но никой не откликна. Непрекъснато ме преглеждаха. Изведнъж една акушерка каза: “Сега ще ти спукам водите!” Бях чела толкова много за това, но на практика е съвсем различно. Спука ги бързо. Почти нищо не усетих. Най-накрая дойде и анестезиологът. Постави ми упойка и чак тогава за първи път усетих контракциите. Пуснаха и съпруга ми при мен, за да ме успокоява. Той през цялото време повтаряше: “Няма страшно! Ще мине!”
Часовете се точеха. Постоянно влизаха и излизаха лекари и акушерки. Проверяваха състоянието ми и казваха: “Чакай!” По едно време започнах да усещам болки в корема. Мислех, че е нормално и не се обадих. Оказа се, че действието на упойката преминава. Докато разбера какво става, вече беше късно – болката ме разкъсваше. Увеличиха дозата на упойката, но без ефект. А и бебето се беше обърнало и нямаше как да напъвам. Трябваше да изчакам да застане в правилната позиция. Казаха ми, че вече съм на финала и остават само 40 минути.
И така в един момент при мен дойде лекарката, която ми каза да започна леко да напъвам. Ужас! В този момент в главата ми се въртяха само мисли за храна, дори забравих болката. Следвах обаче напътствията на лекарката и… ето, че бебето се роди
Бях толкова доволна, че всичко свърши, че за момент напълно забравих за детенцето. Започнаха да ме шият. Съпругът ми беше много горд. Два часа по-късно вече се наслаждавах на майчинството и… на бисквитите с мляко. Сега всички притеснения са зад гърба ми. Гледам малката Емма и се опознаваме една друга. Взаимно се обграждаме с обич и внимание.
Желая безпроблемно раждане на всички български майки и с две ръце гласувам за епидуралната упойка. Мили бременни, почивайте повече, защото след като се роди мъничето, вече няма да имате тази възможност.

Списание "9 месеца" започна нова рубрика. Ако сте българка и сте родили в чужбина, пишете ни!