Списание "9 месеца" започна нова рубрика, в която майки от целия свят разказват за това как са родили и как отглеждат любимите си синове и дъщери! Ако и Вие сте от тях, изпратете ни Вашия разказ на адрес [email protected] и [email protected] За най-хубавите разкази ще има награди - абонамент за списанието и интернет страницата. Пишете ни!

Казвам се Здравка Симова и заедно със съпруга ми Николай повече от четири години живеем в Чикаго, САЩ. Тук дойдохме през 1999 г., след като спечелихме зелена карта.


На 33 години съм и работя като козметик и гримьор в салон за красота, а едновременно с това имам и частна практика. 29-годишният ми съпруг е системен администратор в едно училище и има собствен бизнес за сервиз на компютри.
Чакахме удобния за нас момент, за да имаме дете. Този момент дойде, след като мъжът ми започна работа и застраховката му осигуряваше и двама ни. В САЩ има

традиция, наречена Baby Shower
според която се прави тържество и се подаряват подаръци още преди бебето да се появи на бял свят. Всяка бременна заслужава да преживее това. Обикновено най-близката приятелка на бъдещата майка организира празненството, преценява къде и кога ще се проведе, кои ще са поканените, украсява помещението, измисля игрите, които съпровождат събитието, приготвя храната и т.н. Моят Baby Shower беше организиран от собственичката на салона за красота. Тя ме заведе в добре обзаведен бебешки магазин, където можех да намеря всичко необходимо за бебето. Освен това тя много ми помогна и в избора. Партито беше впечатляващо. Дойдоха много приятелки, колежки и над 60 мои клиенти. Бях поразена, че събитието съвпадна с годишнината от смъртта на майка ми. Това ме накара да помисля, че тя покровителства и мен, и бебето. Събрах толкова много подаръци, че почти не се наложи да купуваме нещо за бебето. В България подаряването на каквото и да е за детето, преди то да се роди, се смята за лоша поличба. Но това е неоценима помощ за родителите и неизмерима радост за бъдещата майка.
Едно от притесненията през бременността ми беше необходимостта от биохимичен анализ. След като резултатите излязоха, лекарите се съмняваха детето да не страда от синдрома на Даун. Но резултатът от амниоцентезата беше отрицателен. Страхувах се от раждането. Семейството ми не беше до мен, обстановката беше непозната. Месец преди Големия ден се регистрирах в болницата, определена от гинеколога ми. Със съпруга ми
направихме обиколка на родилното
и останахме очаровани
Всяка майка имаше собствена стая с баня, обзаведена с всичко необходимо. Въпреки апаратурата човек се чувстваше уютно, почти като у дома си. Терминът ми беше определен за 28 декември. Дъщеря ни обаче беше решила да се появи на следващата година. Имах слаби контракции, но раждането така и не започваше. Лекарите решиха да го предизвикат. И така на 5 януари сутринта със съпруга ми се отправихме към болницата St Alexius Medical Center в предградието Hoffman Estates.
Настаниха ме бързо и веднага ме поставиха на системи. На монитор се следяха контракциите и кръвното ми налягане. Сестрата беше много мила и ми позволяваше да ставам, когато имах нужда. Към обяд ми приложиха обезболяващо, а аз подписах декларация, че искам епидурална упойка
Нито телевизорът, нито любовното отношение на мъжа ми облекчиха болките. За съжаление разкритието ми беше едва 2 см. Обезболяващото почти не ми подейства. Молех да ми поставят епидуралната анестезия, но ми обясниха, че трябва да имам поне 3–4 см разкритие. До този момент дори не бях видяла лицето на лекарката ми. Към 15 ч. разкритието беше 3 см и най-накрая разрешиха да ми приложат упойката, за която молех. Дойде анестезиологът, постави ми епидурална упойка, но тъй като получих конвулсия, се наложи процедурата да се повтори. При втория опит ми изтекоха водите. Започна да ми става лошо… Последното, което си спомням, беше как много хора се суетят около мен. След това потънах в мъгла.
Когато се събудих от упойката, видях мъжа си до мен, който ми прошепна:
"Нашето бебе е най-хубавото!"
Наложило се да ми направят цезарово сечение по спешност, но не му обяснили защо. Той пръв беше видял и държал в ръцете си нашата дъщеричка. Няколко часа по-късно и аз имах щастието да я зърна. Решихме да я кръстим Натали Изабел.
Малко по-късно ме преместиха в друга стая. Около мен се суетяха три сестри, които ме превързваха, оправяха тоалета и ми поставяха системи с обезболяващо и лекарство за свиване на матката. Натали беше в креватче до нас. Съпругът ми трябваше да спи на стола. Можехме да избираме дали детето да остане с нас постоянно, да го дадем на сестрите или да го оставяме при тях само за през нощта. Спряхме се на първия вариант. Нямахме никакъв опит. Добре че можех да се обаждам в България чрез мобилния си телефон, който специално в това отделение е разрешен за употреба, и познатите гласове ме успокояваха. Нямаше проблем да повикаме сестра по всяко време на денонощието. Но в този период имаше много бебета и сестрите бяха изключително заети. Понякога трябваше да ги чакаме по 20 минути. Акушерките ме държаха за ръка, когато ходех до тоалетната, показаха ми как да ставам от леглото, за да не ме боли, как да поддържам добра хигиена, как да кърмя.
Отношението им беше прекрасно
Най-голямата помощ получих от мъжа ми. Той се грижеше най-много за мен и за Натали. Излизаше от болницата само за 1–2 часа на ден и отново се връщаше.
Аз обаче получих болки във врата, на които първоначално никой не обръщаше внимание. Даваха ми болкоуспокояващи, но те не помагаха. Получих обриви по цялото тяло. На другия ден при мен дойдоха анестезиолог, педиатър, невролог, специалистка по кърменето и моята лекарка. Обясниха ми, че плацентата не е била правилно прикачена и пъпната връв се е била увила около врата на бебето. Затова се е наложила операцията. Разпитваха ме подробно, за да разберат как върви възстановяването ми, но болките във врата ми непрекъснато се увеличаваха. Най-после ми направиха ядрено-магнитен резонанс и откриха причината
Не ми я съобщиха и цяло денонощие ме оставиха без лечение, преди да дойде ортопед. Той ми обясни, че имам заклещване на два диска в шийната област и ще ми дадат медикаменти, като ме убедиха,че те са безопасни за бебето при кърменето. Ако лечението не е успешно, ще се наложи поставяне на инжекции във врата.
Изпитвах страх, защото според мен именно епидуралната упойка ме докара до това състояние. Бях неподвижна и не можех да се грижа за бебето. Постоянно плачех. Страхувах се, че ще остана завинаги инвалид. Можех да кърмя Натали, но не я виждах, защото при всяко движение изпитвах ужасни болки. Мъжът ми пое изцяло грижата за двете ни. Чувствах се непълноценна като майка, но и щастлива, че имам всеотдаен съпруг и прекрасна дъщеря. В болницата останахме 5 дни.
Мерките за сигурност в болницата бяха много стриктни. Ако майката не познава сестрата, която взема детето й
може да повика охраната
Храната беше отлична, избирах я един ден предварително по меню. Отделно по всяко време можех да поискам от сестрите сок, мляко или минерална вода. В стаята имаше пелени за еднократна употреба, сапуни, шампоани и лосиони за бебето и гърдите на майката – всичко необходимо за новороденото и за младата майка. Тръгнахме си от болницата не напълно здрави. Кръстът ме болеше, отново станах неподвижна. За мое щастие след около 4 седмици медикаментите дадоха резултат. Лекарите не признаха, че усложненията при мен са последици от неправилното поставяне на епидуралната упойка. Съпругът ми взе отпуск и не ни остави, докато не се увери, че мога да се справям сама. В САЩ
платеният отпуск по майчинство е 2 месеца
Жената сама преценява кога и как да го вземе – преди или след появата на бебето. Аз нямах право на отпуск. Въпреки болките трябваше да се върна на работа 7 седмици след като родих дъщеря си.
Раждането струваше 26 000 долара. Застраховката покри 24 000 долара. След събитието имах различни възпаления и усложнения. Не бях доволна от грижите на моите лекари. Исках да ги сменя, но навсякъде ми обясняваха, че проблемите ми са вследствие на раждането, но вината е главно на личните ми лекари и те трябва да се погрижат за възстановяването ми.
Условията в болницата, апаратурата, охраната и отношението към пациентите бяха отлични. За съжаление не мога да кажа същото за квалификацията на лекарите и за големите суми за застраховането.
Въпреки неприятностите съпругът ми беше винаги до мен – възхищението ми от него е неописуемо. А дъщеря ми… тя ме накара да забравя какво е да си егоист, при това го забравих с удоволствие. Всички помнят, че когато се роди, беше хубаво и здраво дете, но това, което я отличаваше от останалите бебета, бяха големите и отворени очи, с които огледа света. Може би затова и досега познатите ни я наричат "Големи очи".