Със съпруга ми се познаваме още от деца. Никой от нас не предполагаше, че някога ще станем семейство. Един ден той започна да ремонтира апартамента си, а аз като приятел исках да му помогна. Не след дълго заживяхме заедно. Когато приключвахме ремонта и оставаше само детската стая, решихме да си направим дете, да довършим ремонта през първите месеци на бременността и после да се оженим. Но уви, в живота не винаги нещата стават така, както ги планираме. В началото на втория месец на бременността се чувствах много зле. Мислех, че всичко ще мине, но състоянието ми се влоши. Не можех да вляза в кухнята. Радослав (бъдещият ми съпруг) се грижеше за всичко. Не се хранех, дори вода не пиех. След няколко дни се обезводних и се наложи да вляза в болница. Останах цял месец на легло. Когато излязох, продължих да повръщам. Отново се върнах в болницата. Благодарение на Радослав започнах да се храня по малко.
Излязох от болницата в 5-ия месец. Ремонтът беше приключил и започнахме да организираме сватбата.


Десет дни преди термина водите ми изтекоха и влязох в болницата, но без контракции. Съпругът ми беше на работа. Лекарите ми казаха, че може би ще родя на другия ден, но решиха да ми включат система. След два часа родих прекрасно момиченце. Пъпната му връв се беше увила около врата и то не се бе хранило достатъчно. Вики се роди само 2.050 кг, 46 см, но беше здрава и това ме радваше. Беше много вълнуващо – като насън. Успях да изненадам таткото – да родя, преди да е свършило неговото дежурство. Вълнението ми беше за кратко, когато разбрах, че лекарите са решили да оставят под наблюдение бебето в кувьоз за няколко дни. Много мъчно ми беше, виждах го само в часовете за кърмене, единствената ми утеха беше свиждането с таткото.
След две седмици ни изписаха. Благодарение на теб, татенце, през целия ни съвместен живот заедно имаше много моменти, в които аз си казвах: Ех, че е хубав животът! Благодаря за всичките ти грижи и за всеотдайността ти към мен и Вики! Нека винаги бъдем щастливи заедно! Обичаме те!