Със съпруга ми се запознахме случайно, но любовта ни пламна като клечка кибрит и гори вече четвърта година. В началото не мислехме за дете, защото искахме да се подготвим и когато то дойде, да му дадем всичко, от което има нужда. След около година обаче забременях. Новината ме изпълни с енергия, достатъчна, за да обиколя целия свят и да споделям с всички, а съпругът ми беше онемял от щастие. Успя само да каже: “О, Господи, благодаря ти!” И в това имаше толкова много радост. Блаженството ни обаче трая малко. Направих спонтанен аборт в 3-ия месец и всичко рухна. Останах наполовина, нямаше го най-ценното от мен, от нас, не можах да го опазя. Потъвах в болка и отчаяние, докато в болничната стая влезе той, съпругът ми – моята опора и вяра в живота. В очите му имаше много мъка, но в същото време любов и искрица надежда, достатъчни, за да ми вдъхнат кураж. Почувствах, че ме обля топла вълна – та нали и него го болеше двойно. Но все пак той не беше отчаян. Прегърна ме и заплакахме заедно. Тогава през сълзи ми каза: “Ще си имаме детенце, бъди сигурна!”
Когато след половин година забременях отново, бях убедена, че този път ще станем истинско семейство. Моят съпруг беше доказал, че ще направи и невъзможното, за да опази нашето неродено съкровище. Така в дните на трудна бременност, тежко раждане и тревоги около недоносеното ни момиченце винаги до мен беше той – телом и духом. Сякаш дори нежното му докосване по стъклените стени на кувьоза даде сили на дъщеря ни да се оправи изненадващо бързо.


Оттогава мина една година, но всеки ден, когато се той прибира от работа вкъщи и от вратата ни поздравява и целува, очите ми се насълзяват и сърцето ми прелива от щастие. Моля се само Господ да пази нашия татко от болест и нещастие и да му дава воля и сили, за да ни пази и той!