Казвам се Стоян и скоро ще навърша две години. Вече не съм "студентското бебе" на мама. 
Осъзнавам го, защото все повече имам нужда да прекарвам по-дълго време с моя татко и да си говорим "по мъжки" - само ние знаем какво. Още докато бях в коремчето на мама, баща ми знаеше, че ще бъда мъж и това много го радваше. Той винаги ме галеше и ме наричаше по име, разказваше ми смешни истории и вицове. А после, като се появих на бял свят, беше толкова щастлив, че не спираше да ме целува и гушка. Дори още първата вечер, когато се прибрахме, той ме сложи да спя при него на леглото. Мама само се мръщеше, но той не отстъпи, а на мен ми беше толкова приятно.

Моята майчица е много заета със следването си и понякога не й остава време да си играе с мен. Но аз не плача, защото тогава на помощ идва моят любим баща, взема ме на ръце и започва да ми разказва най-различни "мъжки приказки". А те са толкова смешни и интересни, че мога с часове да ги слушам. Обичам гласа на татко - той ме успокоява. Когато навън времето е хубаво, баща ми никога не пропуска възможността да излезем и да се разходим. А мама нека си седи вкъщи и да учи… Тя не знае какво изпуска. Въпреки всичко понякога ми липсва - най-щастлив съм, когато всички сме заедно.

С татко винаги сме се разбирали чудесно и сега вече знам защо мама все повтаря: "Какво ли щях да правя без теб, мили мой."