“Може да си разочарован, ако не успееш, но си обречен, ако не опиташ.” Това бе мотото, което водеше мен – Елица Димитрова – Бебечева, и съпруга ми Димитър по пътя на емигрирането ни от България. Дълго се подготвяхме, но трудът ни се увенча с успех – и двамата получихме статут на постоянно пребиваващи граждани в Канада. Само времето ще покаже дали решението, което бяхме взели, е правилно, но едно е сигурно – провинцията Квебек, в която живеем, е прекрасно място, за да създадеш семейство и да отгледаш децата си. Още когато започвахме процедурата по емиграцията, със съпруга ми бяхме решили, че искаме детето ни да се роди в Канада. Само два месеца след като пристигнахме, разбрах, че съм бременна – това бе новогодишният подарък за младото ни семейство.
В началото всичко вървеше като по вода. Лекарите и акушерките се грижеха за мен всеотдайно. Първият проблем, с който се сблъскахме, беше
езиковата бариера
Беше трудно още на първия ден в Монреал да започна да говоря и на английски, и на френски. Това се оказа проблем и в болницата. За щастие бързо научих медицинските термини и с лекота задавах въпроси, които ме вълнуват. Разбира се, постоянно четях в българските Интернет сайтове, посветени на бременността, бях взела със себе си 2 книги за майчинството. Носех много броеве на “9 месеца”, които прелиствам и до днес, тъй като за мен те са “пътеводител за майката”. Получавах ценни съвети от приятелки и така събирах информация, откъдето мога.
Накрая се почувствах малко по-спокойна за идването на бебчето.
След всички проучвания осъзнах, че има
големи разлики
в грижите за бременната в Канада и в България. Медицинските прегледи, раждането и следродилният период бяха различни.
През бременността посещавах курсове в университета в Монреал, за да приравня дипломата, която имах от България. Със съпруга ми разбрахме, че за да работим тук, се налага да имаме канадски дипломи. Когато си емигрант, трябва бързо “да вземеш живота си в ръце”.
Двамата с Митко направихме точно това и се справихме чудесно. На бебчето много му харесваше да ходи на лекции в университета и по време на часовете винаги бурно риташе. Забелязах, че когато не ми допада някой преподавател или курс, бебето седеше кротко в корема ми, но когато по време на часовете аз се забявлявах, и малкото човече също се радваше заедно с мен.
Много тъгувах за роднините си в България – родителите ми, брат ми и неговото семейство. Ето защо със съпруга ми решихме, че едно пътуване до родината ще ми се отрази добре. И така, бременна в 17-ата гестационна седмица, с бебето в корема ми прелетяхме над океана. Беше прекрасно! Едномесечният престой в България ми подейства благотворно и с нови сили се завърнах в Канада, за да продължа да се боря за новия живот, който бях избрала. В България направих и първия преглед с видозон, защото в Канада това става едва в петия месец. Не можех да чакам толкова дълго. Бях нетърпелива и исках по-рано да се уверя, че всичко е наред. За първия ми ултразвуков преглед се доверих на д-р Щерев и той ме успокои, че бебето се развива добре и ми каза, че ще имам момиченце.
След като се върнахме в Монреал, продължих да уча, но прекъснах работата и подадох документи за отпуск по майчинство. Бременността ми напредваше и много се разхождах. Близо до мястото, където живеехме, има прекрасни паркове и това ме улесняваше. Стремях се да се храня здравословно и да обръщам повече внимание на човечето, което се развива в мен. С Митко непрекъснато му говорехме, галехме корема ми, пеехме му песнички и го обсипвахме с нежност.
Месеците минаваха неусетно. Датата на термина ми наближаваше. Четох много за родилния процес и когато една сутрин в 3 ч. сутринта започнаха контракциите, разбрах, че моментът настъпва. Със съпруга ми изчакахме още 2 часа, както ни беше посъветвал лекарят, и след това взехме подготвения багаж и се отправихме към болницата.
Пристигнах с 4 см разкритие
Настаниха ме в самостоятелна, прекрасно обзаведена стая. Там щеше да стане и самото раждане. Само ако настъпеха усложнения или ако се наложеше оперативна намеса, щяха да ме преместят в една зала. Контракциите се засилваха и след много колебания помолих да ми поставят епидурална упойка. След това обаче осъзнах, че напразно съм поела този риск, защото няколко часа преди бебето да излезе, спряха анестезията и болките се върнаха. По-късно разбрах, че някои от акушерките го правят по своя воля, за да може раждането да протече по-естествено и напъните да са по-силни. Така се роди дъщеря ми. Бях щастлива, че всичко приключи и успях да усетя този велик и невероятен момент. Една от акушерките ми каза:
“Това е сделката – без болка няма живот!” Следобед посрешнахме нашата нова любов. Съпругът ми преряза пъпната връв. После двамата, горди и изтощени, гушнахме малкото ни ангелче – Никол. Кръстихме я на майка ми. Веднага щом я поставиха на гърдите ми, тя спря да плаче и сякаш веднага позна гласовете ни и се успокои. Всяка майка знае, че думите са безсилни да опишат този момент, в който нищо няма значение – нито болката, нито умората, защото все едно майката получава криле и също се ражда. Почти веднага накърмих Никол и акушерките ми обясниха и ми показаха всичко, свързано с кърменето.
Така вече почти 5 месеца кърмя Никол, и то най-вече защото ме научиха, че
кърменето не е даденост, а философия
и трябва много да се стараеш, за да усвоиш всички негови тънкости.
Благодарна съм на моите роднини и приятели, които въпреки хилядите километри разстояние бяха до мен и ме подкрепяха. Имах късмет и в Канада да намеря близки хора, които да ме окуражават и да са до мен през цялото време. Най-много обаче благодаря на съпруга ми. Той е моята опора винаги, готов е без колебание да ми подаде ръка в тежък момент. Благодаря и на Господ, че бди над нас и ни помага, че ни дари с прекрасната малка Никол!