Бебето едва се е родило и около креватчето му започват обичайните дискусии по вечната тема – на кого прилича то. Усилено гадаят най-вече бабите. Повечето са на мнение, че “бебето е одрало кожата на баща си”. Очите на гадателките не грешат.
Защо прилича на татко?
Обикновено майката с усмивка потвърждава приликата на новороденото с таткото. Дали това е така? Наблюдения на американски учени твърдят, че новороденото по-скоро прилича на бащата. Психолозите дават интересно обяснение – това е хитър ход на природата за защита на поколението. Откривайки свои черти у детето, таткото по-убедително го възприема като свое, а това мотивира грижите му към него.
С израстването на детето все по-ясно се очертават някои прилики с външния вид и с характеровите особености на майката или на бащата. Кой ли не би желал част от него да просъществува в бъдещето?! Естествено всеки родител се надява да е предал на поколението си своите най-добри качества – красота, интелигентност, дарба… А отрицателните – кой знае откъде идват…
Всъщност какво става в момента на свързване на яйцеклетката със сперматозоида? Всяка от тези клетки предава на бъдещото същество половината от наследствения материал – хромозомите и гените, носени от тях. Всяка клетка в организма съдържа 23 чифта хромозоми, изградени от хиляди гени. Това са носителите на плана, по който ще се оформя детето – неговият външен вид, характер и качества. Всеки индивид е неповторим, защото носи генетичен материал, унаследен не само от своите родители, но и от предците, живели преди стотици и хиляди години, през които техните хромозоми (респ. гени) са се смесвали в неизброими комбинации.
Въпреки че е определен генетично (по наследство), външният вид на детето силно се влияе от мимиката, жестовете и походката на обкръжаващите го. Ето защо осиновени в ранна възраст деца започват да приличат на осиновителите си. Но и в тези случаи се установява намесата на гените – изразът на лицето на осиновени деца никога не наподобява така отчетливо мимиката на осиновителите, както това е очебийно при собствените деца. Изводът е, че мимиката, жестовете, стойката на тялото и походката, които в голяма степен дооформят външния вид на всеки човек, са смесица от унаследяване и подражание.
Аз ли съм бащата?
Не са редки случаите, при които съпругът – основателно или не – се съмнява в своето бащинство и започва да търси отговор на въпросите си, вглеждайки се в очите на детето.
Известно е, че ако единият от родителите има тъмни (например кафяви) очи, а другият е синеок, по-вероятно е детето да е тъмнооко. Какво да се мисли обаче, ако и двамата родители са с кафяви очи, а детето е със сини? Тази игра на природата, това проникване на гени през няколко поколения засилва съмненията на партньора по отношение на неговото бащинство. Съвременната генетика дава възможност за сигурно потвърждаване или отхвърляне на бащинството. Резултатът от генетичния анализ обаче крие опасност за бъдещата стабилност на много семейства. Например в Германия 1/3 от изследвалите се съпрузи са получили шокиращ резултат – “Вие не сте бащата!”
Подобен е случаят с русата и с кафявата коса, която генетично е по-силна. Според немския учен проф. Хенге след няколко столетия русите коси ще изчезнат. Не става въпрос изобщо за русите жени (не дай Боже за блондинките… – бел. ред.). Та нали има козметични продукти – едно от чудесата на химията…
