Изповед на баща, който понякога се пита дали наистина не е страшилище. Понякога се чувствам като извънземно същество. Макар че от главата ми не стърчат антени, някои хора реагират с паника само от присъствието ми. Тичат надалеч, крещят "Мамо, мамо!" и бързат да се скрият в най-далечната стая. Проблемът е, че тези хора са децата ми


Съгласен съм, че не всеки е отрупван от възхищението на околните и от молби за автографи – и това в един момент става досадно. Но как е възможно да съм толкова мразен понякога?

Когато дъщеря ми беше на две години, вероятно съм бил за нея нещо средно между злия вълк и Саадам Хюсеин. В най-добрия случай тя просто не ме забелязваше, а в най-лошия бягаше с плач надалеч, когато исках да изстискам паста за зъби върху четката й.
Синът ми пък веднъж не излезе три часа от тоалетната, защото отказваше да му помогна: "Искам мама-а-а!"

Вероятно това се случва и на други бащи. Един познат ми разказваше, че дъщеря му не му разрешава да влиза в стаята й. Синчето на друг се мушвало под канапето, щом го видело да се връща от работа. При това мога да гарантирам, че нито един от тези бащи не е крещял и не е посягал на децата си.
Много ми се иска да кажа на нашите мили деца, че ние, татковците, не сме лоши хора Недостатъкът ни е само в това, че не сме толкова красиви, меки и дългокоси като майките. Поне повечето от нас.
Жените са нежни и дори само гласът им е в състояние да успокои бебето. А мъжете са бодливи и ръмжат.

След 30-те много от мъжете придобиват не особено приятни черти. Части от тялото, които са били стегнати преди, изведнъж увисват. За сметка на оредяващата коса се увеличава окосмяването например на гърдите и раменете, което не ги прави по-привлекателни. От носа и ушите щръкват остри черни косми. В очите на едно мъниче такъв великан от бухнала плът и косми наистина трябва да изглежда ужасно.

Така че ние, мъжете, сме в състояние да разберем предпочитанията и антипатиите на децата. Но значи ли това, че сме лоши? Възможно е причината да се крие в честото ни отсъствие поради което отрочетата се нуждаят от повече време, за да свикнат с нас. Но нима има нещо лошо в това да ходим на работа, да набавяме например памперси или минерална вода или просто да не сме винаги вкъщи?! Вероятно в очите на малкото дете работещият баща изглежда чужд човек. От една страна, тук е красивата, миришеща на хубаво жена, която го храни и винаги е до него при най-лекото помрънкване. От друга страна, намръщеният тип, който вечно отсъства, а когато е тук, иска и внимание от хубавата жена. Бащите, които въпреки тази дилема работят, разполагат с малко възможности да спечелят благоволението на отрочетата си – като се стараят например винаги да са гладко избръснати. Може би носенето на пола и перука също би помогнало, ако само не беше толкова унизително. Остава утешението, че обикновено страхът от таткото изчезва така тайнствено, както се е появил. Дотогава ние, чудовищата, ще сме обичани от децата поне два пъти в годината – на рождения им ден и на Коледа, когато поднасяме подаръците си…