Наградата от миналия брой спечели
Мама: Силвия Бойчева, 27 год., експерт инженеринг и маркетинг, Казанлък
Дете: Станислав, 4 год.  

Бях доста млада, но вече се чувствах готова за дете и семейство. Може би защото исках семейството, което никога не бях имала. Мама си отиде рано – когато бях на шест, и семейството ни се разпадна.


Имах дългогодишна връзка. Обичах Станислав много, но нещата не вървяха гладко. Бях студентка на 22 години, но се налагаше и да работя като сервитьорка. Един ден, беше по обедно време, беше пълно с клиенти в заведението и трябваше да бързам, за да мога да обслужа всеки. Имах болки в корема, на моменти дори не можех да се държа на краката си и се налагаше да приклякам между масите. Изпитвах и вълчи глад. Помолих за храна в кухнята, но в суматохата никой не ме чу. Отворих фризера и видях замръзнали сърми, имах чувството, че не съм се хранила от дни...  Изядох ги така – студени и като камък. Нещо се случваше с мен, усещах го, а мензесът ми закъсняваше само ден. Приятелката ми отиде до аптеката, купи тест и застана нетърпеливо пред тоалетната. „Колко чертички виждаш? Аз виждам две, но може би така ми се струва”, й казах. Чертичките наистина бяха две, потвърдиха го и следващите шест теста, които направих. Лекарката каза, че трябва да почивам, защото има риск за бебето. Два месеца полежах у нас. Сама. Таткото работеше на морето и когато се прибираше, или му се ходеше на хижа или на рожден ден.

Имаше и друг проблем – трябваха ми пари. Вече бях работила на морето като управител на ресторант и знаех, че е тежко, но нямах голям избор. Заминах бременна в третия месец. По това време се чувствах доста потисната, тъй като таткото ми бе съобщил, че не желае да се ожени за мен и мечтите ми за истинско семейство просто рухнаха. Но сърцето, което биеше в мен, ми даваше сили. То бе моята опора.
В ресторанта беше много тежко – често работехме по осемнайсет часа в денонощието, бях непрестанно на крак и постоянно се налагаше да решавам конфликти с клиентите, с персонала и… с шефа. Не исках той да разбере, че съм бременна, знаех какво ще се случи, а парите ми трябваха. Той все пак разбра и се опита да ме изгони. Не му трябваше някаква си бременна, която да вземе да падне по стълбите и след това какви проблеми може да му създаде тази „трудова злополука“. След мъчителен разговор ми бе позволено да работя, а и все пак бе средата на сезона, нямаше голям избор на квалифициран персонал.

Господи, колко трудно ми беше! Детето растеше в мен,  трупах килограми, работата беше много. Едва заспивах от болките в кръста и в краката. Бъдещият татко също беше на морето, живееше на квартира (а аз – в хотела, на чийто ресторант бях управител) и вечер след полунощ,  когато свършвах работа, исках да съм до него, поне в съня си. Изкачвах огромен баир пеша, за да стигна до къщата, в която живееше той, а после още четири етажа. Лягах и заспивах до него, а след около три часа трябваше да се връщам обратно. Таткото понякога дори не разбираше, че съм нощувала до него.
Вече влизах в осмия месец, когато болките в кръста станаха нетърпими. Лекарите казаха, че ми трябва почивка, тъй като страдах от радикулит (наддадох  четирийсет килограма) и ако не спазвам препоръките, имало риск да си навлека по-сериозни проблеми. Чувствах се сама, абсолютно сама…
Датата на термина беше 1 ноември, а вече бе 6 ноември, без да има никакъв сигнал за предстоящо раждане. Наложи се да вляза в болница за преносване, сложиха ми системи, за да предизвикат раждането. В продължение на шестнайсет часа имах болезнени и интензивни контракции, но не и разкритие. След дълги мъки, кръвоизливи в очите и зашиване на епизиотомията без упойка, синът ми се роди. Кръстих го от обич Станислав – на таткото. Тежеше 3. 300 кг. Прекрасен! Отначало не изплака. Роди се с увита около врата пъпна връв, но оцеля. И как не – той бе моята награда за всичките ми мъки. Станислав днес е на четири години – красиво, умно, талантливо и… приказливо момченце. Той е най-нежното, истинско и смислено нещо в живота ми, с което съм благословена. Част от мен живее в него... сърцето ми.

Мама Силвия