Текст: Виолета Тончева

Здравейте! Отдавна се каня да напиша този пътепис. И ето че моментът настъпи да ви разкажа за пътешествието ни и най-вече да ви окуража при предприемане на пътуване с малкото ви бебе. И то е човек като всички нас, независимо че е малко. Ако спазвате графика на неговите нужди, няма да усетите дискомфорт от присъствието му.

Аз имам три деца – Иван и Стефания (близнаци) на 4 год. и Ачо на 4 мес. и половина. Заедно с тях и с мъжа ми заминахме на 45-дневно пътуване.

Един ден, през юли, се чухме с моя приятелка, която живее в Италия, а мъжът й е мароканец. Имат детенце на 10 мес. Покани ни на гости в Мароко, ей така на шега. Одобрихме идеята, обсъдихме всички подробности с мъжа ми и решихме, че сега е моментът да отпътуваме. Подготвихме се за около 10 дни – застраховки, медицински за цял свят, кашон мляко за кърмачета за Ачо, шишета, кола и т.н. За големите деца беше много вълнуващо и самото приготовление. Тръгнахме, без да кажем на никого, защото бяхме сигурни, че ще започнат да ни разубеждават.

Първата спирка беше в Италия при приятелката ми, за около 10 дни. Един от свободните дни прекарахме в Монако, като улучихме карнавал по улиците на града. Оттам всички заедно тръгнахме към Мароко. Колата ни – ван, 7-местен, събра 8 човека – 4 възрастни и 4 деца. Багажът на покрива на колата беше висок около метър, спретнат по марокански.

Ачо беше послушен, кротък, поспалив и ядеше по график. В цяла Европа и даже в Мароко във всяка бензиностанция има детска стая за преобличане, детска площадка за игра и какво ли още не. Просто пътуваш и се забавляваш. Имаме и телевизор в колата, който пък забавляваше близнаците. Пеехме всички заедно, играехме, разсмивахме бебетата, сменяхме им памперсите в движение, с отворени прозорци и много смях.

Най-интересното започна, когато стигнахме Гибралтар. Беше тъмна и страшна нощ, не искахме да слезем от колата. Слезе само Дрисс –мароканецът, за да купи билети за ферибота, като ни предупреди да заключим вратите отвътре. Тогава всички замлъкнахме, аз се уплаших и се запитах къде съм тръгнала с три деца, та макар и с мъжа ми. Останахме там 1–2 часа, слънцето огря, преведоха ни на опашката за ферибота и ние се успокоихме. Почти нямаше други европейци освен нас. По-голямата част бяха араби и мароканци. На кораба имаше много марокански деца и нашите близнаци си поиграха с тях.

Всички жени и момичета над 8-годишна възраст бяха облечени с дълги рокли и забрадки. Бяха много толерантни, възпитани, кротки и услужливи. Правеха ми път, помагаха ми, а аз не можех да проумея защо ние сме предубедени за тези хора и тяхната религия. Та те вярват в този, в когото вярваме и ние, но под друго име, Бог е един за всички. Но те са по-искрени във вярата си и по-смирени, спазват всички заповеди.

След 3 дни и нощи пристигнахме в селото на Дрисс, в къщата на майка му. Посрещнаха ни чудесно! Ние и децата се почувствахме като царе на визита. Паркирахме в двора на къщата и двама техни приятели разтовариха. Беше забавно – спането на диваните, яденето с ръце. Имаха само 2–3 вилици, но за сметка на това се усещаше задружността и сплотеността на поколенията. Чувствахме се уютно. Бяхме щастливи, че сме там.

Стаите нямаха врати, но поради изумения ми поглед се сдобих с чаршаф, който да сложа, за да ми е комфортно. Направиха всичко възможно да се чувстваме приятно. Децата си имаха компания – двете племеннички на Дрисс, Асия и Дуния, с които веднага се сприятелиха. Играеха и лудуваха, езикова бариера не съществуваше. В къщата се говореше на италиански, български, английски и марокански, понякога и на френски, но всички се разбирахме.

Малък проблем беше, че уцелихме Рамадан. По време на него има строги правила – не се яде до залез слънце, не се пие вода, плажът, потниците и късите панталони са забранени. А лятото беше в разгара си. Високи градуси и висока влажност. Ние си хапвахме в уединение. Ако през деня си купехме топли френски кроасани, ни правеха забележка – да не ги ядем по улиците, защото местните мароканци са в Рамадан. Имах нужда от газирана напитка, кафе и разходка, но те ми предлагаха да изляза на терасата… Явно това беше разнообразието за тях.

Плажът на Атлантическия океан, където все пак ни заведоха, ми донесе усмивки и прекрасно усещане. Гледахме прилива, наслаждавахме се на отлива. Плуването за жени беше възможно само с рокля. Подариха ми една, която не ми допадна, затова останах на пясъка и наблюдавах детската радост.

Имахме време да разгледаме няколко морски градчета. Останахме в апартамент край морето за една седмица. Чувствахме се туристи на екскурзия, но в къщата на село емоциите бяха други.

Опитахме почти всичко от мароканската кухня. Баба Фатма имаше подготвено меню за всеки ден, нейна помощничка беше Малика (етърва на Дрисс), която всеки ден замесваше хляб и приготвяше специалитети.

В Мароко въздухът е по-свеж от нашия, храната е натурална, вкусна, а водата си я купувахме за дребни центове от магазина.

Последва почивка отново в Италия за няколко дни, а след това и завръщане в България. Свежи, отпочинали, с много впечатления, снимки, спомени и научени думички на арабски, италиански и испански. Богата екскурзия за душата, с опознаване на чужди култури, традиции и раси.

По време на цялото пътуване нито едно от децата не се обрина, не се разкашля или разболя. Чувстваха се прекрасно.

Всеки би казал, че Ачо, който е само на 5 месеца (навърши ги в Мароко), няма да помни нищо, но аз не мисля така. Вярвам, че някъде в душата му са останали спомени как аз и баба Фатма го носехме на гръб, как Малика го приспиваше с песни. Той беше най-малкият, затова го наричах мароканския принц. Оставам с надеждата, че някой ден отново ще се върнем на това място.

На всички вас бих казала: пътувайте където ви се иска и не се колебайте да вземете бебо! Той е част от семейството, а семейството е здрава единица, която не бива да се дели. Нашето семейство е 5-членно, колкото са пръстите на едната ръка, и не можем един без друг.