Беше някъде около полунощ, когато се събудих и усетих, че много ми се ходи до тоалетната. Аз съм на 37 години и често ставам през нощта по този повод. Сещам се за онази реклама по телевизията, в която се представяха мъже с проблеми с простата. Все си мисля, че при мен още не са се появили. Може би ми трябва гърне? Проблемът беше, че на няколко метра от мен спеше новороденото ми бебе. Ако стана, ще събудя бебето, а будно бебе означава плачещо бебе. Когато то се разреве, жена ми също ще се размърда. Така на сутринта тя ще е кисела и сърдита, което означава, че пак ще се караме. Никак не ми се иска да спорим само защото ми се пишка.

Постоях още 10 минути, но положението стана нетърпимо. Трябваше да отида до тоалетната. Надявах се, че бебето само ще се събуди и така ще ме спаси от участта да се изправя лице в лице с ядосаната ми съпруга. Реших се и станах.

Придвижих се по пода като нинджа

и крадешком отворих вратата. Добре че не скърцаше. Поздравих се, че смазах пантите преди една седмица. На връщане, облекчен, почти ми се искаше да подсвирна. Подхлъзнах се и с гръм и трясък се халосах в някаква врата. Настъпи миг тишина. Точно като пред буря. И тогава тя ревна – дъщеря ми.

Разбира се, момиченцето ми не дойде с пратка от щъркела. Съпругата ми беше бременна цели 9 месеца. Това беше напълно достатъчно, за да изчетем (или по-скоро тя, защото аз често заспивах) купища книги за бременността и отглеждането на детето и да водим безкрайни разговори с други семейни приятели. Те ме уверяваха, че чувството да си баща е прекрасно и че когато гушна бебето, ще съм изключително горд. Никой обаче не спомена за жертвите, които трябва да правя. Може би е табу да се говори така, но

бях щастлив, преди бебето да се появи

Кречеталото дойде на бял свят за 12 часа. Никога няма да забравя този ден, защото тогава си счупих ръката.
Съпругата ми искаше да роди по естествен начин, но нещо се обърка и се наложи цезарово сечение. Раждането започна в събота през нощта. Бях там през цялото време. Харесваше ми, че ще ставам баща. Бях щастлив цяла сутрин. Следобед обаче стана време да играя футбол и вече изобщо не се интересувах от раждането. Бебето вече се беше родило, каква беше моята роля там?! С момчетата се бяхме уговорили да ритаме в 2 ч. в неделя. Това е ритуал. Някои играят компютърни игри. Аз съм от старото поколение. Предпочитам да ритам. Реших, че съм стоял достатъчно време в болницата и че любимата ми трябва да си почине от мен. И без това не можех да й помогна кой знае колко. Признавам – не обсъдих теорията си с нея, а и тя нямаше никаква представа какво ще правя. Изчаках, докато поне малко излезе от състоянието на опиянение, в което ми се струваше, че е изпаднала, и съвсем мило и нежно я попитах: ”Мила, имаш ли нещо против да изляза от болницата и да отида да поиграя малко?” Тя каза нещо като: “Хъъм, ъъъмм, хъккк”. Приех го за “Разбира се, скъпи, ти си идеалният баща и досега се държа геройски, върви и се наслаждавай на живота, изпий няколко бири с момчетата, аз съм добре.”

За да подчертая колко добър съпруг съм, целунах я по челото, гушнах бебето, а след това със скоростта на светлината се изнесох да поритам футбол. За жалост този ден не ми вървеше и при един пас се подхлъзнах и паднах. Счупих си ръката. Така жестоко ме болеше, че се наложи да се върна в болницата. В деня, в който съпругата ми отчаяно се нуждаеше от мен, аз получих доза обезболяващо и виех отчаяно от болка, мислейки си, че светът е свършил. Само човек, който не си е чупил ръката, не знае колко боли. Това беше и поводът

за първия скандал между мен и жена ми

Не че преди появата на бебето не сме се карали. Сега обаче кавгите бяха по-чести. Не бях победител в нито една от тях. Спорехме колко топло да го обличаме, колко шумно съм ходел из къщата (та това е моята къща!), как трябва да затварям вратите, защо не сменям пелените за еднократна употреба... Имахме и горещи препирни, когато се бръснех, защото шумът дразнел ревлата... Установих, че когато хронично не си доспиваш, караниците идват от само себе си.

Имаше моменти, в които се чудех, ако го нямаше бебето, дали все още щяхме да сме заедно и къде е отишла любовта. Едва тогава осъзнавах, че ако пеленачето не съществуваше, нямаше да се караме изобщо.

Проблемът беше, че аз винаги съм искал бебе. Въпросът беше, че през последните 15 години правех каквото намеря за добре – лягах си късно, гушках се със съпругата си редовно, виждах се с приятели по всяко време, ходех на почивка, пътувах. Сега обаче трябваше да жертвам всичко това. Вече не можех да чета, да пътувам, да излизам, да гледам телевизия, да слушам музика, дори сексът ми беше отказан...

И всичко заради Него

Когато си помисля за жертвите, които правех, се чудех: “Колко ли дълго това чудовище ще стои у дома?
Съпругата ми имаше същите проблеми, но не ги признаваше и това бе причината за дълбоката й депресия. Не поглеждаше колелото си, да не говорим, че вече и дума не можеше да става за пътуване в чужбина.

Днес дъщеря ми навърши 8 месеца и вече издава странни звуци. Съпругата ми твърди, че са “ма-ма” и е безкрайно горда. Момичето ни вече има няколко зъбчета и като се усмихне, е много смешно.
Не съм напълно безчувствен. Сърцето ми прескача, когато дъщеря ми се засмее по нейния неповторим бебешки начин.
Обичам ли я? Категорично! Вдъхновява ли ме? Определено! Малката зъбатка направи това, което никой друг не успя в моя живот –

накара ме да порасна

Много трудна задача. Всеки път, когато я вдигна, ръката ме боли и това ме връща в деня на нейното раждане. Така си спомням какво “нося” върху ръцете си – съпруга и дъщеря, за които трябва да се грижа.
Истината е, че желанието ми да пътувам, да ритам с момчетата бавно и постепенно се измества от нуждата да защитавам и да се грижа за семейството си, да съм близо до дома си. Може би това е смисълът да имаш дете.