Преди известно време към полунощ се събудих, защото имах силна нужда да отида до тоалетната. Вече съм на 36 и често ми се налага да посещавам това място през нощта. Има една реклама, в която се препоръчва средство, което може да отърве мъжете от това безпокойство. Макар че става дума за по-възрастни от мен, на които простатата им създава проблем, май този „бонус” няма да ме подмине… Когато получавам позиви нощем, си мисля, че е добре да ползвам вече гърне. Защото ставането от леглото не е безопасна работа. Почти до нашата спалня е креватчето на мъничкия ни син. Когато ставам от леглото, той се събужда, но това не е най-голямата беда. Лошото е, че следва силен рев и майка му, която страда от хронично недоспиване, просъсква ядосано. Знам, че на сутринта ще е кисела, ще ме обвинява в егоизъм и ще се оформи поредният скандал между нас.
В нощта, за която разказвам, уж гледах да се разсея и да прогоня мисълта, че ми се ходи до тоалетната. Вярвах, че със сугестия това може да стане. Да, ама не го постигнах. Усещах, че вече ще се напикая, а това си беше още по-голямо прегрешение. Молех се бебето да не се разбуди или само леко да помърка и пак да си заспи. Положих максимално старание да стана колкото може по-тихо. Почти пропълзях и отворих вратата.
Благославях се, че скоро смазах пантите и тя не издаде онзи писък, който преди време се чуваше при движението й. Операцията като че ли беше успешна. На връщане, вече облекчен, имах желание да хвръкна от радост. За голяма моя беда се подхлъзнах и със силен трясък се блъснах в един фотьойл. Последва тишина. Зарадвах се, че ядът на любимата ми се размина, но скоро след това малкото ми ангелче нададе силен рев.
Вярно е, че нашето дете не беше доставено от щъркел. Цели 9 месеца се настройвахме за срещата с него. Изчетохме (честно казано, повече бъдещата му майка, защото мен тези тематични четива не ме увличаха) много специализирани издания за бременността и отглеждането на детето, с часове разговаряхме с приятели, които вече имаха деца и опит като родители. Те предимно искаха да ми внушат, че няма по-върховно чувство от това да си баща и че щом гушна бебето, ще ме залее неописуема вълна от обич и ще последва пълна всеотдайност от моя страна. Никой от приятелите ни дори не загатна, че ни предстоят много безсънни нощи, че често с моето любимо момиче ще имаме нови поводи за конфликти, че ще се наложи да правя доста жертви в името на щастието да съм татко…
Синът ни дойде на бял свят доста мъчително. Раждането му се проточи почти 12 часа. Никога няма да забравя този ден, защото тогава претърпях сериозен инцидент. Любимата ми настояваше да роди по естествен начин, но процесът се закучи и след дълги мъки и болки се наложи цезарово сечение. Раждането започна в събота през нощта. Бях до бъдещата майка през цялото време. Започнах да изпитвам някаква гордост, че ставам баща. Бях щастлив цялата сутрин и с невероятно умиление се вглеждах в появилото се миниатюрно човече. Не чувствах никаква умора от безсънната нощ. Следобед обаче дойде време за неделния футбол с момчетата и интересът ми към това, което ни се случи, мина на заден план. Нали синът ни вече се беше родил, така че моята роля като придружител и всеотдаен помощник беше приключила. При това – успешно! С приятелите ми от години ритаме всяка неделя в 14:00 ч. Знае се, че някои мъже гледат порно, други – екшъни, Формула 1… Аз пък съм фен на махленския футбол. Смятах, че доста време прекарах в родилната клиника и беше време да оставя любимата ми да си почива. Повече едва ли можех да й помогна. Не изложих пред нея плана си, а и тя поради приложената й упойка и силните емоции явно беше забравила неделната ми програма. Наложи се да изчакам, докато се поуспокои и излезе от състоянието на еуфория, и с най-нежния си глас я попитах: „Миличка, нали няма да ми се сърдиш, ако си тръгна, за да поритам малко с приятелите?”. Чух я да промърка нещо като: „Мъ, ъъъмм, а-ау…”. Преведох го като „Ама, разбира се, скъпи, ти се държа толкова геройски, върви и се радвай, почерпи с бира момчетата, изобщо не се безпокой за мен и за бебето…”.
За да засиля още повече убеждението й, че съм идеалният съпруг, нежно я целунах по косата, помилвах през решетките на креватчето синчето ни и подкарах автомобила към игрището. Само че този ден не беше от щастливите ми. Като ритах, при един пас се подхлъзнах и паднах. Оказа се, че ръката ми е счупена. Жестоко ме болеше и в болницата ми я гипсираха. След това въпреки обезболяващото, което взех, виех от болка и си мислех, че за мен светът е свършил. Ето как непосредствено след раждането се появи и първият скандал между мен и жена ми. Когато по телефона я уведомих за моята злощастна съдба, тя вместо да ми съчувства, започна да ме хока, че съм безотговорен, че точно сега, когато най-много трябва да й помагам, аз дезертирам… Нареждаше като проклета комшийка, като че ли аз нарочно бях си счупил ръката.
И преди появата на бебето вкъщи сме имали кавги и конфликти. След раждането на сина ни обаче кавгите ставаха по-често и бяха по-люти. Поводи лесно се намираха. Карахме се дали да спим на леко отворен прозорец, жена ми се изнервяше, че не затварям вратите след себе си или че шумно тътря краката си, ядосваше се, когато забравях да купя еднократни пелени... Важно предупреждение към тези, на които предстои да станат родители: когато хронично не си доспиваш, разправиите с партньора ти са на една ръка разстояние!
Понякога дори се питах, ако го нямаше бебето, дали все още с моята половинка щяхме да живеем заедно и къде изчезна пламенната ни любов. Ще си призная, че винаги съм искал да имаме дете. Истината обаче е, че през последните 5–6 години си живеех така, както ми харесваше. Лягах си късно, правехме секс със съпругата ми редовно, срещах се с приятели по всяко време, често ходех на риболов, пътувах в командировки. След като бебето се появи, трябваше да се разделя с моите любими занимания. Вече не можех, когато пожелая, да чета, да пътувам, да излизам, да вися пред компютъра, дори сексът ми беше отказан и всичко заради Н.В. сина ни.
Когато наум пресмятах жертвите, които правех, се питах: „Още колко дълго това малко същество ще обърква ритъма на живота ми?“.
Явно и мама си задаваше същия въпрос, но не го признаваше и сигурно това бе в основата на връхлетялата я в първите месеци депресия. Тогава тя не желаеше да кара автомобила си, отказваше да оставяме някоя от бабите при бебето, за да се разходим двамата или пък да отидем в любимия й суши ресторант.
Неусетно момчето ни стана на 7 месеца и вече ни отправя пленителни усмивки. Мъчи се да произнася някакви звуци и майка му си внушава, че искало да каже „ма-ма”, от което се чувства безкрайно горда. Синът ни има 3 зъбчета и когато се усмихва, е много очарователен.
Не съм безчувствен пън! Сърцето ми силно се разтуптява, щом момченцето ни ме погледне със сините си очи. Дали го обичам? Естествено, че много го обичам! Прави ли ме щастлив? Със сигурност да! Но най-големият подарък, който то ми направи, беше, че успя да ме накара да порасна. Пътят не беше лек. Винаги, когато го вдигах от креватчето, ръката ме заболяваше и това ми напомняше паметния ден на неговото раждане. Изглежда, този факт символично ме караше да не забравям какво „нося върху ръцете си“ – съпруга и син, които постоянно имат нужда от моите грижи.
Лека-полека желанието ми да пътувам, да ритам с момчетата, бавно бе изместено от желанието да прекарвам цялото си свободно време до малкия ми син. Сега напълно се убедих, че приятелите ми не са преувеличавали, че бащинството дарява върховно щастие.
Емил Янчев, баща на Калоян
В нощта, за която разказвам, уж гледах да се разсея и да прогоня мисълта, че ми се ходи до тоалетната. Вярвах, че със сугестия това може да стане. Да, ама не го постигнах. Усещах, че вече ще се напикая, а това си беше още по-голямо прегрешение. Молех се бебето да не се разбуди или само леко да помърка и пак да си заспи. Положих максимално старание да стана колкото може по-тихо. Почти пропълзях и отворих вратата.
Благославях се, че скоро смазах пантите и тя не издаде онзи писък, който преди време се чуваше при движението й. Операцията като че ли беше успешна. На връщане, вече облекчен, имах желание да хвръкна от радост. За голяма моя беда се подхлъзнах и със силен трясък се блъснах в един фотьойл. Последва тишина. Зарадвах се, че ядът на любимата ми се размина, но скоро след това малкото ми ангелче нададе силен рев.
Вярно е, че нашето дете не беше доставено от щъркел. Цели 9 месеца се настройвахме за срещата с него. Изчетохме (честно казано, повече бъдещата му майка, защото мен тези тематични четива не ме увличаха) много специализирани издания за бременността и отглеждането на детето, с часове разговаряхме с приятели, които вече имаха деца и опит като родители. Те предимно искаха да ми внушат, че няма по-върховно чувство от това да си баща и че щом гушна бебето, ще ме залее неописуема вълна от обич и ще последва пълна всеотдайност от моя страна. Никой от приятелите ни дори не загатна, че ни предстоят много безсънни нощи, че често с моето любимо момиче ще имаме нови поводи за конфликти, че ще се наложи да правя доста жертви в името на щастието да съм татко…
Синът ни дойде на бял свят доста мъчително. Раждането му се проточи почти 12 часа. Никога няма да забравя този ден, защото тогава претърпях сериозен инцидент. Любимата ми настояваше да роди по естествен начин, но процесът се закучи и след дълги мъки и болки се наложи цезарово сечение. Раждането започна в събота през нощта. Бях до бъдещата майка през цялото време. Започнах да изпитвам някаква гордост, че ставам баща. Бях щастлив цялата сутрин и с невероятно умиление се вглеждах в появилото се миниатюрно човече. Не чувствах никаква умора от безсънната нощ. Следобед обаче дойде време за неделния футбол с момчетата и интересът ми към това, което ни се случи, мина на заден план. Нали синът ни вече се беше родил, така че моята роля като придружител и всеотдаен помощник беше приключила. При това – успешно! С приятелите ми от години ритаме всяка неделя в 14:00 ч. Знае се, че някои мъже гледат порно, други – екшъни, Формула 1… Аз пък съм фен на махленския футбол. Смятах, че доста време прекарах в родилната клиника и беше време да оставя любимата ми да си почива. Повече едва ли можех да й помогна. Не изложих пред нея плана си, а и тя поради приложената й упойка и силните емоции явно беше забравила неделната ми програма. Наложи се да изчакам, докато се поуспокои и излезе от състоянието на еуфория, и с най-нежния си глас я попитах: „Миличка, нали няма да ми се сърдиш, ако си тръгна, за да поритам малко с приятелите?”. Чух я да промърка нещо като: „Мъ, ъъъмм, а-ау…”. Преведох го като „Ама, разбира се, скъпи, ти се държа толкова геройски, върви и се радвай, почерпи с бира момчетата, изобщо не се безпокой за мен и за бебето…”.
За да засиля още повече убеждението й, че съм идеалният съпруг, нежно я целунах по косата, помилвах през решетките на креватчето синчето ни и подкарах автомобила към игрището. Само че този ден не беше от щастливите ми. Като ритах, при един пас се подхлъзнах и паднах. Оказа се, че ръката ми е счупена. Жестоко ме болеше и в болницата ми я гипсираха. След това въпреки обезболяващото, което взех, виех от болка и си мислех, че за мен светът е свършил. Ето как непосредствено след раждането се появи и първият скандал между мен и жена ми. Когато по телефона я уведомих за моята злощастна съдба, тя вместо да ми съчувства, започна да ме хока, че съм безотговорен, че точно сега, когато най-много трябва да й помагам, аз дезертирам… Нареждаше като проклета комшийка, като че ли аз нарочно бях си счупил ръката.
И преди появата на бебето вкъщи сме имали кавги и конфликти. След раждането на сина ни обаче кавгите ставаха по-често и бяха по-люти. Поводи лесно се намираха. Карахме се дали да спим на леко отворен прозорец, жена ми се изнервяше, че не затварям вратите след себе си или че шумно тътря краката си, ядосваше се, когато забравях да купя еднократни пелени... Важно предупреждение към тези, на които предстои да станат родители: когато хронично не си доспиваш, разправиите с партньора ти са на една ръка разстояние!
Понякога дори се питах, ако го нямаше бебето, дали все още с моята половинка щяхме да живеем заедно и къде изчезна пламенната ни любов. Ще си призная, че винаги съм искал да имаме дете. Истината обаче е, че през последните 5–6 години си живеех така, както ми харесваше. Лягах си късно, правехме секс със съпругата ми редовно, срещах се с приятели по всяко време, често ходех на риболов, пътувах в командировки. След като бебето се появи, трябваше да се разделя с моите любими занимания. Вече не можех, когато пожелая, да чета, да пътувам, да излизам, да вися пред компютъра, дори сексът ми беше отказан и всичко заради Н.В. сина ни.
Когато наум пресмятах жертвите, които правех, се питах: „Още колко дълго това малко същество ще обърква ритъма на живота ми?“.
Явно и мама си задаваше същия въпрос, но не го признаваше и сигурно това бе в основата на връхлетялата я в първите месеци депресия. Тогава тя не желаеше да кара автомобила си, отказваше да оставяме някоя от бабите при бебето, за да се разходим двамата или пък да отидем в любимия й суши ресторант.
Неусетно момчето ни стана на 7 месеца и вече ни отправя пленителни усмивки. Мъчи се да произнася някакви звуци и майка му си внушава, че искало да каже „ма-ма”, от което се чувства безкрайно горда. Синът ни има 3 зъбчета и когато се усмихва, е много очарователен.
Не съм безчувствен пън! Сърцето ми силно се разтуптява, щом момченцето ни ме погледне със сините си очи. Дали го обичам? Естествено, че много го обичам! Прави ли ме щастлив? Със сигурност да! Но най-големият подарък, който то ми направи, беше, че успя да ме накара да порасна. Пътят не беше лек. Винаги, когато го вдигах от креватчето, ръката ме заболяваше и това ми напомняше паметния ден на неговото раждане. Изглежда, този факт символично ме караше да не забравям какво „нося върху ръцете си“ – съпруга и син, които постоянно имат нужда от моите грижи.
Лека-полека желанието ми да пътувам, да ритам с момчетата, бавно бе изместено от желанието да прекарвам цялото си свободно време до малкия ми син. Сега напълно се убедих, че приятелите ми не са преувеличавали, че бащинството дарява върховно щастие.
Емил Янчев, баща на Калоян
