ТЯ каза: Сега, когато започвам да пиша, около мен се върти синът ми. Удря ме с две ръце по гърба, за да привлече вниманието ми (Установявам, между другото, че има доста силни ръчички). Върти се от едната и от другата ми страна, за да разиграем любимата на всички деца игра “Къде е... детето? А! Ето го! Няма го Андрей! А! Ето го!”... А когато през това време аз само за миг се разсея, ръчичките в най-добрия случай са на клавиатурата, а в най-лошия – пръстчето му със светкавична бързина посяга към голямото кръгло копче на компютъра и... всичко угасва за секунда. Аз съм ядосана и гледам страшно, а той е страшно усмихнат! Мисли си, че е направил геройство – успял е да привлече вниманието ми и сега вероятно ще има гоненица... Ще има, ама друг път. Отново пускам компютъра и се опитвам да си спомня дали запазих текста... Заедно с това си задавам въпроси. На глас и със строг тон!

Как може? Защо компютъра? Ето тук съм постлала прекрасно детско килимче за игра със зайче, тук е и голямата зелена жаба, събрала всичките играчки... защо не отиде да си рови там, а пипа клавиатурата? Защо не обръща внимание на този рак на колела, който си мърда очите, щипките и издава интересни звуци, а хваща дистанционното? Защо не иска специалния жираф с кубчета, а с треперещи ръце се хваща за мобилния ми телефон?

А от другата страна... NO CONNECTION WITH THIS NUMBER!
Не знам отговорите! Знам обаче, че всички майки ежедневно задават тези въпроси, защото всяко дете прави точно това. Ако случайно някое не прави така, моля, посочете го. Ще го фотографираме и ще сложим снимката му на стената за “изключителни постижения”! Истината е такава – колкото и хубава играчка да купиш на детето, колкото и скъпа да е тя, едногодишното винаги се хваща за телефона и дистанционното. И не си мислете, че можете да го измамите. Аз опитах и не ми се получи. Купих от детски магазин мобилен телефон с капаче и звуци при натискане на всяко копче. Подадох го на Андро. Той го разгледа внимателно и също толкова внимателно го остави. Нула внимание само след миг!

Как можах изобщо да си помисля, че ще го залъжа с тази смехотворна пластмаса. На всичкото отгоре с картинка на Спайдърмен... срамота! Дори това издаваше, че този телефон НЕ Е ИСТИНСКИ. Затова пък в момента, в който за ден забравих истинския си телефон вкъщи, всички мои колеги (номерата ни са в група) бяха получили по един празен sms, плюс шест отделно за шефа и три sms-a на най-добрата ми приятелка, която по това време беше в чужбина... Няма какво да си говорим – това е ИГРАЧКАТА! Има копченца, свети, ЗАБРАНЕНА Е и на всичкото отгоре ти отговаря с глас. Между другото бях получила отговори с въпросителни почти от всичките си колеги и само един от тях – татко на две малки деца, ми беше отговорил: “yavno si si zabravila gsm-a v kyshti i nyakoi si igrae s nego ”. Абсолютно вярно! Защо ли той така добре знае какво се случва с моя телефон?

От време на време си мисля за най-интересната детска играчка. Каква да е, за да спечели цялото внимание на детето? Защото по-голямата част от играчките са разработени така, че да привлекат вниманието на майката или на таткото. Те се възхищават, умиляват се, връщат се в детството и щастливи я купуват, мислейки си: “Това много ще се хареса на детето!” Да, бе, да... Те просто са забравили какво са искали да си имат като дете. Преди време като фен на анимационните филми гледах “Роботи”. Там имаше една такава реплика “устройство, машинка, нещо с пружинка...” – ето това според мен напомня идеалната играчка. Струва ми се, че ако дадеш нещо такова в ръцете на дете, то много ще се забавлява. Може да няма вид на ново, може да не е в популярните детски цветове – жълто, синьо, червено и зелено, може и да не е купено от детския магазин... Но това нещо със сигурност щe прикове вниманието му. А ако има и някоя врътка или колелце и от време на време майката да взема играчката и да казва строго “Не може!”, направо перфектно!
Пожелавам ви да сте изобретателни родители в търсене на съвършената играчка. Аз вече съм провокирана!

ТОЙ каза:
Играчките на бебето, ако е момченце, са умален вариант на играчките на таткото. Без да претендирам за експертност, смятам, че мъжът повече се радва, когато разбере, че ще има момченце именно защото подсъзнателно си дава сметка, че ще има сродна душа и съюзник, с когото да споделя “играчките” си. Всеки път, когато купувам играчки за сина си, избирам такива, които биха ме зарадвали, ако ги купувам за себе си. И смея да твърдя, че не съм изолиран случай. Имам приятели, които държат магазин за играчки, и по Коледа отидох да избера нещо за сина си. Попаднах на една уникална кола с дистанционно управление, която променя посоката си на движение при всяко препятствие, може да се движи с покрива надолу, гумите й светят и е много бърза. Само за да я тестваме с моя приятел – собственика на магазина, се въртяхме един час около нея, дивяхме се, загубили усещане за време, и бяхме толкова щастливи, сякаш току-що са ни казали, че “Стоунс” ще имат концерт в София... Понеже по това време синът ми нямаше три години, реших, че той няма да оцени тази кола и не я купих, но си тръгнах от магазина съкрушен. Разказах на жена си каква невероятна кола съм видял и тя съвсем логично заключи, че това е много подходящ подарък за мен, а не за малкия. И беше права. Синът ни вероятно щеше да се порадва на колата не повече от ден-два и после да престане да се интересува от нея и да продължи да открива света. Докато аз – аз щях да съм щастлив, че притежаваме толкова хубава вещ, да я вадя под предлог, че ще играем заедно и да оставам в захлас дълго след като синът ми е загубил интерес.

Избирането на играчки вероятно е най-забавната част от гледането на деца. Може би защото тогава събуждаме детето в себе си. Но и тук има уловка. В действителност да избереш играчка, е много отговорна задача. Има риск да купиш нещо неподходящо или пък да купиш прекалено много неща. Смятам, че неподходяща е тази играчка, която не учи детето на нищо, която е безполезна или може да го нарани.

Спомням си, когато бях малък, колко се радвах на всяка количка от “мачбокс”, която майка ми ми купуваше... Пазех всяка количка така, сякаш не беше моя, а трябваше да я върна някому.

Не правим особено голяма услуга на децата си, като се превръщаме в конвейер за подаръци. Да не говорим, че повечето от сегашните играчки са пластмасови боклуци, произведени в Китай, които не провокират никакво желание у малчуганите да си играят с тях. Замислете се колко ресурси са изхабени, за да се произведе едно нескопосано пластмасово камионче, което вашето дете най-вероятно ще повърти в ръцете си няколко минути и може повече да не го погледне. Все пак пластмасата се произвежда от толкова химикали... Отделно колко ресурси са изхабени, за да може това камионче да дойде до България от другия край на света?

От собствен опит знам, че българските дървени играчки са идеални. Моят син продължава да бута една кола, на която й казва “пуф-паф”. Освен това децата винаги си играят повече с вещите, които ни заобикалят, отколкото с вещите, нарочени за играчки. Всевъзможни неща, като щипки, тенджери, капаци, кутии и всякакви вещи, се търкалят по пода в кухнята, а синът ми чука и трещи до припадък. Той много по-често “чете” книжки, вместо да търкаля колички и камиончета, подарени му от не знам кого си.

Мисля, че купуването на много играчки е продиктувано от стремежа да оставим детето да се занимава само с нещо, вместо да се занимаваме с него. А игрите са по-важни от играчките. Защото в тях участваме и ние. И е по-добре да намерим начин да сме повече време с децата си, отколкото да създаваме работа на приятелите си от Китай, които и в момента продължават да бълват тонове гадни пластмасови камиончета.