Наградата от миналия брой спечели Мама Кристина Бочева – 30 год., Плевен

Бе минал едва месец от запознанството ни с Марин и чудото на бременността се случи. Планирахме бебе, но не очаквахме, че щастливото събитие ще дойде толкова скоро. За мен обаче последваха месеци, в които се чувствах доста зле. Постоянно ми се гадеше. Не можех да задържам никаква храна, нито дори вода, и отслабнах с 6 килограма. Тати Марин обаче имаше здрави нерви, за да ме изтърпи и да се грижи за бъдещия батко Йордан. Към четвъртия месец усетих първите ритничета в корема ми. Започнах да хапвам по малко и постепенно да се възстановявам. Вече заприличвах на нормалните бременни – чувствах се щастлива.


Марин продължаваше да ми угажда и да се грижи за мен – редовно му се случваше да отскача до денонощния магазин в среднощни часове, за да удовлетворява моите капризи.

Забавлявахме се, като залагахме какъв пол ще е бебето. Аз естествено исках момиченце, а тати Марин и батко Йордан си пожелаха още един мъж в семейството. И в крайна сметка те спечелиха.
С напредването на бременността започнах доста да натежавам. Имах стари контузии, които се заобаждаха, в резултат не можех дълго да стоя изправена, а всяко движение бе болезнено.  

Вече наближаваше Нова година и си мислехме, че има шанс бебето да се роди точно на празника. Бях нетърпелива, но се притеснявах как ще мине раждането. Копнеех да гушна малкия и да му обличам сладките дрешки, които бях приготвила за него.
Новогодишната нощ обаче мина, а бебчо не пожела да стане кандидат за "Бебе на годината". Три дни след празника бях на преглед, на който д-р Ставрева ме зарадва с новината, че до вечерта ще си имаме бебче. Искаше да ме задържи в болницата, но аз предпочетох да се върна у дома и спокойно да се приготвя за предстоящото раждане. Таткото бе изненадан от бързия развой на събитията. Не знаеше как да реагира и като че ли започна да се паникьосва. Бързо обаче се взе в ръце и ми помогна да се приготвя за болницата. Постепенно започнах да усещам контракции, но вместо тревога, чувствах радостно нетърпение. В колата си пуснахме AC/DC и с весело настроение потеглихме към родилното.
Раждането бе доста болезнено и трудно – напъните ми не бяха ефективни и главичката на бебето не искаше да излезе навън. Лекарите тъкмо взеха решението да ме подготвят за операция, когато бебето най-сетне тръгна към белия свят. Малкият Самуил тежеше 4.6 кг и бе дълъг 54 см. Когато го зърнах за първи път, сякаш видях нацупеното лице на баща му – много приличаше на него. А таткото бе на седмото небе от гордост и щастие.
Благодарна съм на целия медицински екип и на д-р Ставрева от Плевен, както и на д-р Ангел Йорданов. Но повече от всичко благодаря на тати Марин, който бе неотлъчно до мен и в най-трудните моменти. Обичам те, Марине!

Мама Кристина