Животът ни е изтъкан от избори, които ежедневно правим. Повечето от тях – дребни и незначителни. Има обаче решения, които са повече от съдбовни. И се налага да бъдат взети от на пръв поглед крехки и слаби жени. Историята на 30-годишната Полина Василева е разказ за избора, взет в полза на Живота. Тя е майка на почти 2-годишния Иван и когато научава новината, че очаква второ дете, е повече от щастлива. В 11-ата седмица на бременността обаче младата жена разбира, че страда от рядка аномалия на плацентата – т.нар. плацента инкрета. Плацентарната тъкан е врастнала в мускулатурата на матката и има опасност да премине в плацента перкрета, т.е. 


да разяде матката и да застраши съседни органи
Което за жалост се случва седмици по-късно. „Разбрах, че преди мен е имало един-единствен подобен случай в София. Момичето е направило аборт още в 8-ата седмица, а по време на операцията след тежък кръвоизлив е изгубило и матката си”, обяснява Поли. Въпреки прогнозите, че може да загуби бебето, както и да получи кръвоизлив, който да се окаже фатален за живота й, Поли решава да не прекъсва бременността си. Риск, поет не от безразсъдство, а от любов и силна вяра в чудото. Изстрадан с поредица безсънни нощи и нетърпими болки. „Вътрешната ми борба бе много тежка. Мислех си за риска да оставя първото си дете без майка. Но и не можех да си представя

да лиша от шанс за живот второто си дете
Пък и лекарите не ме посъветваха да направя аборт”, споделя младата жена. В подобни мигове страхът се промъква крадешком и сковава сърцето ти. Страх от това да не причиниш болка на най-близките си, да не родиш недоносено бебе с тежки увреждания, в крайна сметка – и страх за собствения ти живот. Когато обаче надеждата надделява над страха, Поли поема към голямото изпитание. Започва да търси доверен лекар, който да следи бременността й. „От цялото си сърце благодаря на д-р Иван Сигридов от клиника „Малинов”, който не само следеше физическото ми състояние, но и ме подкрепяше психически и в най-трудните моменти ми вдъхваше вяра, че нещата ще имат добър край.” В търсенето обаче на лекар, който да се наеме с най-тежката част – операцията за раждането на дъщеря й, тя удря на камък. Медиците не могат да гарантират на бременната екип, който да реагира по спешност във всеки един момент. Това кара младата майка
да търси алтернатива извън България
Тя проучва опита на престижни европейски клиники с подобни на нейния случаи. След неколкоседмично „разследване” изборът й се спира на клиниката към Медицинския университет „Шарите” в Берлин. „Дали да остана тук, или да търся решение в чужбина, бе следващата голяма дилема за мен. От една страна, пътуването със самолет беше допълнителен риск. Ако заминех за чужбина, може би щеше да се наложи да се разделя за известно време със сина си. Но въпреки добрите специалисти, българската реалност не ми предлагаше по-голям шанс. Затова заложих на Берлин”, разказва Полина. Немските лекари потвърждават сериозността на положението и са готови да се заемат с нейния случай. Финансовият отдел на болницата обаче съкрушава младото семейство с новината, че са нужни 60 хиляди евро депозит за операцията и за неонатологичните грижи за бъдещото бебе. Сумата многократно надминава очакванията на Поли и съпруга й и те със свито сърце се завръщат в България.

До този момент в продължение на месеци тя е споделяла терзанията си с майките от Интернет форума „BG-Mamma”. Някои от тях, когато научават, че Полина се отказва от операция в чужбина по финансови причини, не губят нито секунда. „Бях изпаднала в отчаяние, нямах сили дори да мисля какво предстои оттук нататък. Тези момичета за няколко дни откриха сметка и започнаха да събират необходимата сума за заминаването ми”, припомня си Полина. Със светкавична бързина сумата е събрана. В края на август 2009 г., когато е в 20-ата гестационна седмица, Поли, съпругът й Делян и малкият Иван потеглят към Германия. Там ги посреща Надя – една от майките от форума „BG-mamma”, която живее със семейството си в Берлин. „Тя бе готова да ни отдели от времето си, без изобщо да ни познава. Позитивният й дух ме разведряваше и усмивката й ми даваше сили през всичките тези дни”, казва развълнувано Полина. Още първата нощ обаче след пристигането си младата жена получава силен кръвоизлив, което налага спешното й приемане в болницата. Лекарите успяват да овладеят положението, но следва низ от тревожни дни с надежда за щастлив край. Целта е
бременността да се удържи
поне до 28–29-ата седмица
когато бебето ще има добри шансове за живот. През цялото време Делян не се отделя от Поли. „Искам да му благодаря от цялото си сърце – той бе моята опора през цялото време. Може би е твърде лично да го споделя, но неща, за които по принцип се грижат сестрите в една болница, ги вършеше той”, казва развълнувано Полина. А когато трябва да опише отношението на болничния персонал в „Шарите”, тя е категорична: „Разликата в сравнение с България е като от земята до небето. Сутрин акушерката или сестрата влиза с усмивка. Можеш да получиш любезен отговор на всеки въпрос. Направи ми впечатление, че лекарите там бяха на принципа да се дават възможно най-малко медикаменти на пациентките. Прилагането на цезарово сечение също е сведено до минимум – само в краен случай. Бъдещият татко винаги има право на безплатно присъствие до раждащата. Епидуралната упойка и синтетичният окситоцин (когато се налага да се приложи) също са безплатни.”
Цели две седмици малкото същество в утробата на Поли успява да издържи почти без околоплодна течност. „Правиха ми кръвни изследвания три пъти дневно, за да следят дали няма вътрешна инфекция. Изтичането на околоплодните води отчасти стана и причина лекарите да планират дата за операция – 8 октомври. Тогава бях в 29-ата седмица”, споделя младата жена. Ден преди заветната дата обаче, докато я подготвят за операцията на следващата сутрин, Полина получава родилни контракции. „Плановете се обърнаха с главата надолу. Лекарите решиха, че не може да се чака до другия ден и се налага да ме оперират. Обадих се на родителите си в София. Бяха ме помолили да ги държа в течение, пък и в този момент през ума ми мина мисълта, че може би ги чувам за последен път”, спомня си за този ден тя. Със спинална упойка и бъдещия татко до себе си Полина влиза в операционната. Няколко минути по-късно двамата родители
чуват плача на малката Паола
„Тя изплака толкова силно, сякаш бе доносено бебе. Когато чухме гласа й, изпитахме огромно облекчение”, припомня си щастливия момент Полина. Новороденото момиченце тежи 1.200 кг, диша само и е в завидно добро състояние. За жалост лекарите не успяват да спасят матката на Полина, тя сякаш е била „изядена” от плацентата. След изваждането на бебето обаче настъпва силен кръвоизлив. „Почувствах, че нещо става с мен, че сърцето ми спира. В този момент ми казаха, че ми поставят пълна упойка и не помня нищо повече. Впоследствие мъжът ми разказа, че ми приложили електрошок, докато той стоял пред вратата, стискайки малка иконка в ръката и молейки се”, казва младата жена. Часове по-късно Полина се събужда и още същия ден я водят до неонатологията, за да види дъщеря си. В немската болница
практикуват метода „кенгуру”
основаващ се на идеята, че директният телесен контакт с майката помага за подобряване на физическите показатели на недоносеното бебе. „Тъй като все още бях с твърде много „жици” по себе си, Делян вземаше Паола от кувьоза, разполагаше се на удобен фотьойл и я слагаше да лежи върху гърдите си. И така всеки ден, колкото време можеше да издържи”, разказва майката. 
Паола наддава бързо и когато става два килограма, я изписват от болницата. Семейството се завръща у дома. Полина донася виедозапис от операцията, който дава на лекаря си д-р Сигридов. „Коментарът му бе, че това нямаше как да се случи в България. Най-малко техниката, с която разполагаха немските лекари, тук липсва”, допълва тя.
Събраните като депозит пари – 60 хиляди евро, стоят непокътнати в дарителската сметка и чакат да отидат при друг нуждаещ се, тъй като от „Шарите” им съобщават, че има всички основания разходите да се изплатят от българската здравна каса. „Тъй като по времето, в което се отвори сметката, бяха зачестили измамите под претекст за благотворителност, изискването на банката бе в договора да фигурира клауза, че парите могат да се използват единствено за „Шарите”. Днес се надявам, че това може да се промени. Ако ли пък не, парите ще отидат за лечението на някой друг в немската болница”, обяснява младата жена. Тя има една утопична мечта – да събере всички, които са й помогнали, на една голяма поляна, за да може да им благодари. „Но те са толкова много! Това изпитание ни накара с мъжа ми да повярваме, че има много хора, в които абсолютното добро се проявява в най-чистия си вид…”

Сандра Керелезова