Неведнъж ми се е налагало да обсъждам с родители техните тревоги  поради необясними постъпки на малкото им дете, за което те дори бяха склонни да го обвиняват. Поводите: “явна лъжа”, “смешни страхове”, “прахосничество на пари” и т.н. След разговори с децата (не по-големи от 6–7 години) всичко се изясняваше. У мен оставаше убеждението, че майките и бащите рядко предразполагат детето си да им се доверява, да споделя с тях. Дори още по-лошо – те реагират с обвинения, подигравки, остро го осъждат.


Някои примери. Люси е ученичка в I клас. Всяка седмица й се дават по 10 лева, с които да си купува купони за стола. Веднъж тя ги похарчила, за да почерпи с близалки някакви деца. Идва сигнал от възмутената й учителка. Нахокано от нея и майка си, момиченцето отговаря на техния въпрос защо е направило това кратко: “Ами така...” При разговора ни насаме установих, че детето е боязливо. То трудно се отпусна да разказва и за други случки (в тях също несправедливо бе осъждано). Усетили неговата беззащитност, няколко по-големи деца чрез заплахи били заставили Люси да ги почерпи. Друг път дори са я били.

Мартин е на 5 години. Родителите му са разведени от три години. Бащата е вземал по график момчето при себе си, но само през деня. Отскоро решил вече да го оставя и да нощува в своя дом. Условията, които му предлага: той спи с втората си жена в едната стая, а момчето – само, в друга стая. И така – самотен нощен сън, непозната обстановка, чужда жена... Когато Мартин се връща у дома, се оплаква единствено на майка си: “Боли ме тук.” И сочи гърлото си. Това е усещане, породено от емоционален дискомфорт, от потискани страх и притеснение, които често възрастните определят с израза “Заседнала ми е буца на гърлото”...  Иначе момчето заспива винаги с мама в една стая. Тя му чете приказки и преди сън го гушка. А събуди ли се, мама   пак е до него. Бащата се оправдава: “Но аз много го обичам и правя всичко, за да му е добре, когато сме заедно.” Все пак, обезпокоен, този баща потърси консултация...
Борко е на 6 години. От известно време се страхува от тъмнината нощно време, иска лампите да светят, да го пазят пред вратата на тоалетната. Ядосан от това поведение, бащата постоянно му се подиграва, като му дава за пример малкото братче: “Ти си бъзльо! Виж го него – той не се бои и ще стане смел, истински мъж!” А Борко сподели с мен: “С един приятел често си говорим за смъртта. Мислим, че тя живее на покрива и слиза през нощта да прибира при себе си някой човек от къщите. Тя сигурно е извънземно същество...” Ще припомня често използвания израз от възрастните: “И него го прибраха на небето...” Таткото узна и за други страхове на сина си, които той разкри пред мен. От нашия разговор бащата научи, че след 5-годишната възраст децата започват усилено да разсъждават върху смъртта. Постепенно и мъчително те осъзнават, че умрелите не се завръщат. Страхуват се и за себе си, и за своите близки. В крайна сметка бащата се почувства и изненадан, и виновен за грешния си подход. Вярвам, че сега той проявява повече разбиране към Борко.

Това са само няколко примера за разминаване между детските преживявания на емоционално напрежение и страхове и неумението на майката, бащата и учителката да разгадаят правилно постъпките и оплакванията на детето. И в трите случая става дума за свръхангажирани със своя бизнес родители, които често формално и за кратко общуват с детето си. Явно това е съвсем недостатъчно.
Съветвам ви своевременно да поразсъждавате в тази насока. Нееднократно съм алармирала – проявявайте отзивчивост към онова, което вълнува вашето дете. Не създавайте емоционална дистанция между него и себе си. Безспорно бизнесът и кариерата са важни, но когато се появяват проблеми, ще сте принудени да търсите пътища за коригиране на допуснатите грешки. Добре ще е, ако за това не стане твърде късно. Със задоволство констатирам, че има родители, които реагират своевременно, като се обръщат към специалист и се вслушват в неговите съвети.

Д-р Маргарита Поппандова
детски психоневролог