Калин Сърменов е актьор, който сам създава образа на своите герои. Ражда се с душа, жадуваща и копнееща за изкуство – не е случайно, наследил я е. Самоуверен, ироничен, откровен, добър и още много други неща, за които цял един живот не стига да бъдат разказани…
Наследството „Гласът на Калин Сърменов” генетично е от баща ми, но зад онзи глас, така добре познат на широката аудитория, стоят много труд, упражнения и постоянство. Талантът сам по себе си не е достатъчен. За да дадеш най-доброто от себе си, е важно да имаш ясна цел, да „рисуваш”съвършени картини, а не просто да мацаш с четката по стената хаотично. В България има твърде много мързеливи и елементарни хора, които вярват, че щом нещо ти се удава, то просто трябва да се случи с лекота и забравят, че всичко е 99% труд.
„Седем часа разлика” е един прекрасен и успешен експеримент, макар че имаше и драматични моменти, и конфликти в екипа, но това е нормално – все пак бяхме заедно три години, като едно семейство. Моят образ беше впечатляваща симбиоза от две противоположности – герой с повече лица, антагонист на самия себе си. Един „лош” човек (както почти всички наричаха Милото), който обича да чете, обича чистотата. Именно това го прави изключително интересен. Не случайно главният герой от филма „Рататуй”е плъх, който приготвя най-вкусното френско ястие. Нас, хората, плъховете ни отвращават, но накрая на този филм дори не си спомняме, че „сладкото мишле” е плъх, интересуват ни други неща, гледаме с интерес и спотаен дъх.
Детето Калин беше добро, затворено. Играех с по-големи деца от мен, които ме приеха в своя кръг. С тях деляхме общия двор на сградата, в която живеехме, в центъра на София. Когато тръгнах на училище, за първи път там се сблъсках с деца на моята възраст. Беше ми трудно, но започнах да се адаптирам, да опознавам един нов свят – напълно чужд за мен. Като поотраснах, правех много бели, изключваха ме от училище, но пък бях отличник.
Бащата Калин е този, за когото децата му след време ще си направят точен анализ, ще определят какъв е бил като родител. Веднъж, докато с голямата ми дъщеря гледахме моя филм, тя стана, дойде при мен, прегърна ме и ме целуна. За мен това беше напълно достатъчно, нямаше нужда да казва каквото и да било друго. Важното е да живеем така, че да даваме пример на децата си, за да може щом пораснат, поглеждайки към нас, да си кажат „Баща ми е голям пич!”.
Моите деца са две момичета. Голямата ми дъщеря е 24-годишна, дете на света, много пътува, говори няколко езика, а малката е на 9. Главата ѝ е пълна със сериозни идеи за различни проекти, което е странно и малко опасно за дете на нейната възраст. Сестри са, но никак не си приличат, двете са от различни майки, взели са предимно техни черти във всяко отношение. Оказа се, че моят ген е много слаб.
Разговора проведе Виржиния Маровска
