„Роден съм и съм израснал в Самоков. В семейството ми няма професионални музиканти или артисти. Но дядо ми, на когото дължа руската и австрийската си жилка, е бил много музикален и е свирел на седемструнна китара. Според родителите ми от него съм наследил артистичните си заложби. Една вечер, трябва да съм бил около 10-годишен, бяхме на гости на баба ми. Там имаше една стара китара, останала от дядо ми. Една от струните липсваше и беше нетърпимо разстроена, но реших, че ще дрънкам на нея и ще пея... Желанието, с което дърпах струните, явно е направило впечатление на баща ми, защото същата вечер, на път към вкъщи, той ме попита дали искам да ходя на уроци по китара. Отговорих му, че изобщо не искам и че това е за смотаняци. Истината е, че ме беше срам. Най-добрият ми приятел по онова време свиреше на цигулка и всички му се подиграваха. Мислех, че и с мен ще е така... Баща ми обаче явно има усет, защото съвсем небрежно подхвърли, че дядо ми е свирел на китара и всички момичета са били влюбени в него. Може да се каже, че тази вечер предопредели живота ми до голяма степен. Месец по късно, за Коледа, получих първата си китара и съвсем скоро след това вече ходех на уроци. Години по-късно, вече в гимназията, пеех в рок банда, свирехме по фестивали, клубове... Междувременно започнах да се увличам все повече по театъра и така се стигна до кандидатстването ми в НАТФИЗ, за ужас на учителите и на майка ми. Приеха ме „от раз" през 2005-а в класа на проф. Пламен Марков и доц. Ивайло Христов. От завършването ми насам съм актьор и певец на свободна практика и правя всичко възможно да съчетавам двете големи мои страсти – актьорството и пеенето!”, разказа Момчил Степанов. И още…
За първи път излязох на сцена, когато бях на 6 – на тържеството за края на учебната година в предучилищната. Трябваше да изпея някаква песничка, но точно преди моето участие микрофонът спря да работи и се наложи да пея колкото ми глас държи, за да се чувам. Но бях много разочарован, че не пях на микрофон – това ми беше направо мечта! Чак няколко години по-късно успях да я сбъдна.
Най-милият спомен от детството ми е малко парадоксален. Когато бях на три, се наложи да ме оперират от апендицит. С майка ми бяхме в „Окръжна болница“ в София, а баща ми работеше в Михайловград и изобщо не очаквах да дойде преди операцията. Но той дойде и ми донесе един дървен меч, с който „да победя лошите“ и да оздравея!
Гласът ми е моята благословия и моето проклятие! Най-ценното нещо, което притежавам! Най-смислената инвестиция, което съм направил през живота си, са уроците по пеене, часовете по правоговор и сценична реч, всички неща, които съм правил и продължавам да правя, за да го развивам. А е мое проклятие, защото съм толкова зависим от него, че една обикновена настинка и леки болки в гърлото могат напълно да ме извадят от релси.
Театърът е част от моя път. В момента е леко встрани, но ми е дал толкова много и така го обичам, че няма как да не се върна към него... Надявам се да е скоро. Би било прекрасно, ако ми се удаде възможност да съчетая пеенето и театъра в някой хубав мюзикъл! Винаги съм отворен за интересни предложения в тази посока.
Музикалните ми проекти… В момента е основно един – бандата ми „Funkastic”. Подготвяме сингъл по мои музика и текст, на финалната права сме!
В главната роля винаги си ти! Колкото и да бягаш от себе си, колкото и да се криеш, накрая винаги се настигаш. И това, което носиш в себе си – хубаво, лошо, излиза наяве. Колкото по-рано се приемеш, толкова по-добре.
Самоков е градът, в който разбрах какво е приятелство, в който намерих любовта, в който обикнах музиката и театъра, в който разбрах какъв искам да стана, като порасна, в който се връщам винаги, когато имам възможност. Самоков е градът, където се чувствам най-близо до корените и семейството си и който с гордост наричам свой дом.
А България е страната, в която няма невъзможни неща...
Мечтая за свят, в който хората да не се страхуват да мечтаят и да сбъдват мечтите си. В който не те съдят, ако го правиш, а напротив! Подкрепят те!
Любовта се крие вътре в нас. В умението да обичаме себе си и живота си. Тогава привличаме и други хора, търсещи и даряващи любов. Хората са жадни за любов и когато ние самите сме неин извор, те сами идват при нас.
Разговора проведе Даниела Граховска
