Аз съм батко Тони (Стоян) и съм вече на цели 4 години. От дълго време заедно с малката ми сестричка Тина се каним да напишем писмо и да разкажем за нашите прекрасни родители.
Трябва да призная, че никак не е лесно да си батко. Често пъти се будя вечер, когато сестра ми плаче, съжалявам мама, че се уморява и тичам да й помагам. Редовно нося шишето и лигавника на Тина и дори й пея песни, за да заспи по-бързо и всички да се върнем в леглата.
През деня съм още по-зает. Когато татко е вкъщи, работата е повече. Освен че се грижим за малкото бебе, трябва да ремонтираме колата или да оправим мазето, да боядисаме някой перваз или пък да свършим разни други “мъжки” работи. Без излишна скромност мога да кажа, че се справям много успешно и вече не съм “студентското бебе” (роден съм точно на студентския празник – 8 декември), а съм истински батко и помощник вкъщи. Мама винаги е заета, сега още повече, защото пише дипломна работа, а трябва едновременно с това да сменя пелените на малката Тина. Затова аз гледам да й помагам колкото мога, да не хленча, ако не ми обръща много внимание. Заплаче ли Тина, аз тичам да й дам биберона, ако пък се смее, аз винаги съм там, за да си играем. Само не разбирам защо прави такива смешни физиономии. Понякога ме обърква – както се смее на глас, изведнъж започва да плаче… женски номера.
Когато татко се върне от работа, става най-весело. Първо ни целува всички, а мама най-много и след това започва играта. Понякога, докато се боричкаме, той просто заспива в ръцете ми, но аз му прощавам, защото знам, че е много уморен. Вкъщи никога не е скучно. Редуват се усмивки и закачки (е, понякога и по някое шамарче), но съм горд, че съм батко и понасям всичко стоически. Блазе й на Тина, тя си има батко. Ех, защо и аз си нямах, когато бях бебе.
