На 84 години съм, а едва наскоро се роди първото ми правнуче. Андреанчето ми е голямата радост. Не вярвах, че ще доживея това чудо. Искам да споделя някои мои мисли, защото от опит знам, че не винаги има разбирателство и приемственост между поколенията. Макар че съм на толкова години, с внучката ми се разбираме много добре и аз одобрявам как тя отглежда дъщеричката си. Вярно, по наше време нямаше списания, телевизия, училища за родители и Интернет, но сега това е едно огромно предимство. Ние по съседски споделяхме, а сега младите майки имат възможност да обменят опит с целия свят.

Компютри, Интернет – в днешния свят няма граници, възползвайте се от това. Всеки миг дарявайте децата си с много обич и доброта.

За мен всеки ден, който прекарвам с моята правнучка, е празник. Живея заради тях, децата в живота ми – дъщеря ми, внуците, правнучката... Когато съм с бебето пък, забравям всички грижи и тревоги. Неговият смях сякаш ме лекува. Внучката и майка й са далеч от мен и рядко се виждаме, но по цял ден мисля за тях. Представям си как Анито расте, опитва нови храни, издава все повече звуци и щъка любопитно наоколо... Обичам да й разказвам истории от моето време и всеки път се чудя колко разбиращо ме гледа. Вече е на 6 месеца. Когато започна да й пея песнички, тя на свой ред започва да издава звуци, като че ли ми приглася. Това е най-хубавата песен на света!

П.П. Не е лесен животът на нашата баба. С дядо Атанас (той почина преди години) много са се трудили и борили с живота, но са най-страхотните баба и дядо! Анито не познава дядо си, но се надявам с разказите на баба той да остане в спомените й. Много ги обичам...