Вече няколко месеца съм баба на лъчезарно и усмихнато момченце, което се казва Петър. Връщайки лентата назад, с облекчение си спомням как три години преди това на дъщеря ми поставиха диагноза, която я лишаваше от щастието да стане майка. Лекуващият лекар беше категоричен – вероятността за забременяване е минимална, шансът за износване – никакъв, а травмата от подобни опити – огромна. Не можех да си намеря място от тревога. Бях безсилна, всичко зависеше само от Бог. Трудно ми е да ви опиша какви противоречиви чувства изпитах, когато разбрах, че дъщеря ми е забременяла. Със свито сърце се надявах всичко да протече нормално и да завърши благополучно. Страхувах се да се радвам на очакваното щастие, защото още от самото начало тя имаше тежка бременност. Притеснявах се, тъй като освен всички съпътстващи неразположения и куп други проблеми, имаше опасност в последните месеци на бременността да настъпят усложнения.
Заредиха се мъчителни, изпълнени с трепетно очакване и тревога дни, докато една прекрасна априлска сутрин дойде вестта, че съм станала баба. Това, което почувствах, не може да се опише с думи. Бях безкрайно щастлива, но и изненадана, защото не знаех, че преди три дни дъщеря ми е постъпила в болница. Тя не ми бе казала, за да ми спести притесненията, а всекидневните телефонни обаждания като в добре обмислен сценарий е правела от родилното отделение.
Сега, когато държа в прегръдките си малкото създание, ми се струва, че животът е много по-хубав и слънчев отпреди. Петър навлезе в дните ми плахо като искрица надежда и неусетно се превърна в сбъдната мечта – много шумна и реална.
Моля се Бог да е милостив към всяка жена с подобни проблеми и да не й позволи да се отчайва, защото чудеса стават не само в приказките.
