Новината, че със съпруга ми ще ставаме баба и дядо дойде в най-скъп за мен момент – заедно с поздравлението за 24 май. Радостта ни беше огромна. Споделихме я с най-близките и разбира се – с приятелите. Дъщеря ми живее в Германия, но това не намали еуфорията, в която бях изпаднала. Поздравяваха ни, разказваха ни вицове за това колко една баба обича внучетата си…
Заредиха се месеци на трепетно очакване. Често се обаждах на моето момиче да го питам как е. Разговорите винаги се въртяха около бъдещото бебе. Знаехме кога дъщеря ми ходи на преглед, какви са резултатите от изследванията. Въпреки че бяхме далеч от нея през бременността, научавахме всичко, което й се случва през 9-те месеца. Дъщеря ми каза, че мога да присъствам на раждането, въпреки че това не беше мое желание. Но приех идеята – щом тя искаше, бях готова и на това изпитание. Трябваше да замина за Германия.
Обстоятелствата обаче се стекоха по друг начин. Бебето се появи малко преди термина. Бях ненаситна да науча всичко за него – добре ли е, как се чувства дъщеря ми, как е минало раждането. Дори за миг не се усъмних, че то е най-красивото момченце на света. Всички, на които съобщихме радостната вест, ни задаваха безброй въпроси, отправяха ни най-искрени пожелания и ни затрупваха с подаръци. След трескаво приготовление, много наставления и натоварена като Дядо Коледа, аз заминах за Германия, за да видя за първи път моя дългоочакван внук Крис Винсент. Той беше прелестен! Очакванията ми бяха надминати. Истинско съвършенство в крехка миниатюра! Сега разбирам още по-добре любовта на всички родители, баби и дядовци.
Последваха незабравими дни на взаимно опознаване, гушкане, люлеене, пеене на любими, но позабравени детски песнички. Преживяхме Неговата първа Коледа и Нова година!
Сега вече съм в България, но отново копнея да видя малкото внуче и да му покажа красотата на нашата страна.
