Аз, Бабата, имам дъщеря и по-малък син. Последните 15 години преди да се пенсионирам, работих в детска градина като помощник-възпитател. Обичам децата, радвам им се и се привързвам към тях. При отглеждането им има много грижи, но и много радост.
Годините минаваха и аз живеех с мисълта, че някой ден дъщеря ми ще се омъжи и ще мога да се радвам на внуци. Този ден все не идваше. Дружбата й с бъдещия ми зет продължи цели 12 години. Най-после ето го и дългоочакваният ден. Дъщеря ми забременя веднага след сватбата. Имаше само един проблем. Вече беше на 38 години и трябваше да постъпи в болницата около 10 дни преди термина, за да я подготвят за секцио.


Наред с всички радости и аз трябваше да постъпя в болница за операция. Изживях тежки моменти. Притеснявах се, че няма да съм жива да видя първото си внуче. Страхувах се, че след като изляза от болницата, няма да мога да помагам на дъщеря си, а съпругът й непрекъснато ще е в командировки.
Бог ми помогна и ми даде сили. Изписаха ме и след седмица приеха бъдещата майка в родилния дом. Всичко мина добре. Роди се нашето прекрасно, неповторимо внуче Кирил. Радостта ни беше толкова голяма, че не може да се опише с думи. Той ми дава сили да живея и да се чувствам по-млада.

Сега детето ни радва с лъчезарната си усмивка, с живите си и умни очи. За мен той е едно грейнало слънчице! Няма по-голямо щастие от това да видиш радостта в очите му, как те чака и протяга ръце да го прегърнеш и целунеш. Със съпруга ми се надяваме, че ще доживеем скоро да видим и други внучета.