Казвам се Истислав и вече съм на годинка. Искам да ви разкажа за моето първо посещение в дома на прабаба Вера и прадядо Здравко в с. Долно Церовене, област Монтана.
Селото е само на 20 км от града, в който живеем с мама и татко, но още по пътя, колкото и да е кратък, заспах. Бях с мама, баба и дядо. Те много се страхуваха да не се изплаша от животните. Сложиха ме да дремя под асмата, където не чувах лая на кучето, което първо усети моето присъствие. Прабаба и прадядо не отделяха очи от мен, а аз им се усмихвах насън. Птичките чуруликаха по дърветата веселите си песнички, тихият ветрец милваше бузките ми. Сънят ми продължи три часа, но след това…
Първо видях малките пиленца, големи колкото юмручето ми. Ти писукаха весело около своята майка, а аз им махах. Не се изплаших нито за миг от тях. Баба Вера ми показа агънцето и козлето, които тичаха неуморно из двора. След това ме заведе при малките зайчета. Погалих едно от тях по пухкавата мека козина. Гушках се в прабаба, докато тя продължи разходката из двора. Сочеше ми пуйките, гъските със своите малки, кокошките и дори петлите, които кукуригаха. Накрая ме заведе при магарето Пепа, което спокойно си пасеше тревичка, махайки с големите си уши за поздрав. Над нас непрекъснато летяха птички, а аз бях толкова щастлив и не преставах да размахвам ръчички и да се усмихвам.
С това нашата първа разходка с прабаба не свърши. Бях в нейните ръце, когато ми показа прекрасната си градинка. Веднага си харесах лалетата и много ми се искаше да ги пипна. Те бяха като детско килимче, обградени с прекрасни бели и жълти нарциси.


Първата ми среща с баба Вера беше много напрегната, но и много хубава. Освен с нея и с прадядо аз се запознах и с всички прекрасни животни на село.