Имах няколко грешни представи. Първо, че след като милиони жени по света имат деца, значи бременността и майчинството са нещо лесно. Второ, че след като майка ми и баба ми са раждали, значи и аз със сигурност ще се справя, тъй като съм по-корава от тях. Трето, тъй като съм много умна и начетена, ще намеря най-добрия подход към детето си. С две думи – ще успея да държа всичко под контрол!


И представете изненадата ми, когато в продължение почти на година не успявах да забременея. Но тъкмо когато вече бях изгубила надежда, получих своя дар и това беляза началото на пътя ми в неизвестното.

През бременността за пръв път усетих как не мога да контролирам нещата. Когато например се опитвах да ям повече, за да ми порасне коремът (тъй като всички твърдяха, че е малък), това се оказваше напълно безрезултатно. За сметка на това се сдобих с по-едри бедра и ханш.
Въпреки това смятам, че имах лека бременност. Работех, пътувах, плувах, дипломирах се, омъжих се, кумувах. Това донякъде създаде грешната представа, че след като е лесно да се справиш с бременността, значи и с раждането ще е така. Това се засили и от мненията на някои мои приятелки, че раждането не боляло и изобщо не е страшно.

В заветния ден отидох до АГ-клиниката, за да преслушат тоновете на бебето. Оказа се, че не са много добри и се наложи да се уговоря за раждане чрез индукция на следващия ден. По това време изпитвах болки, по-слаби дори и от менструалните.
На път към къщи минах през църквата. Помолих се детето ми да се роди по Божията воля, а не да е „изтикано” от някакви системи.
Тъй като контракциите ми зачестиха, с таткото пристигнахме в болницата по-рано от уреченото време. Мислех, че разкритието ми ще е поне 7–8 см. Оказа се обаче, че е само 3, а болката беше адска. Просто имах чувството, че ще полудея. Не спирах да се питам: „Как го търпят това другите жени?” Бях готова да си призная, че съм най-слабият човечец на света, само и само всичко да свърши! Копнеех за упойка, а хората, които ме познават, знаят колко важно за мен бе всичко да е възможно най-естествено. Все пак, преди да поискам обезболяване, реших да пробвам някои похвати. Оказа се, че по-лесно понасям болката, когато по време на контракция дишам дълбоко и например си броя наум от 1 до 10…
Понякога се чудя защо има жени, които продължават да заблуждават нераждалите, че болката зависи от нагласата им. Аз исках да усетя раждането в пълната му сила, дори очаквах болката с нетърпение. Това, което ме връхлетя обаче, беше напълно неочаквано.
Точно когато изгубих надежда, ми съобщиха, че разкритието ми вече е 8–9 см. Следваше най-трудната част. Когато тялото ми агонизираше, трябваше да напъвам с всички сили. След първите два опита вече не усещах болка, а само огромно напрежение там, откъдето синът ми трябваше да излезе. Винаги съм си мислела, че с напъните няма да имам проблеми – правила съм коремни преси, имам жълт колан по карате, плувам отлично и т.н. Само дето синът ми не излезе, докато докторът не натисна корема ми.
Сложиха малкото ревящо човече на корема ми и то веднага се успокои. Беше едно лилаво и хлъзгаво. На него също не му е било лесно.
Дойде момент за отдих и равносметка. Честно казано, след раждането се чувствах малко излъгана заради илюзиите ми. Не можах да оценя момента и да го преживея спокойно, както ми се искаше. Но най-важното, което не съзнавах тогава, беше, че всичко си струваше, до последната секунда!
На втория ден след раждането ме обхвана невероятна еуфория. Бебето бе толкова сладко, всяко негово движение ми изглеждаше вълнуващо, всяка черта – съвършена. Докато тези мисли минаваха през ума ми, изведнъж млякото започна да тече от гърдите ми. Така се получаваше и когато бебето заплачеше. И всичко се случваше без капчица контрол от моя страна. Сякаш тайна сила се беше задействала в мен и програмираше тялото и мозъка ми. Механизъм, съхраняващ живота!

Мама Ана