Всичко започна чудесно. Разбрах, че съм бременна, когато със съпруга ми бяхме на меден месец след сватбата. Не бях напълно сигурна, докато не се прибрах вкъщи и не направих теста за бременност, но все пак през това време имаше много надежди и еуфория. Лекарят потвърди нашите предположения и щастието беше огромно.


През бременността се наложи повече да внимавам, да се пазя и да приемам някои витамини и лекарства, но всичко беше в името на това да родя живо и здраво дете.

Не разбрах пола на бебето до самото раждане, но през цялото време си мислех: “Живо и здраво да е! Каквото и да е, ще го обичаме много!”
В началото на 7-ия месец прокървих леко и лекарят каза, че трябва да спра да работя и да си остана вкъщи. Наложи се да лежа и да вземам лекарства, за да задържа бебето. Изпълнявах всичко стриктно, дори до кварталния магазин не ме пускаха да сляза – само в леглото! Една седмица преди да вляза в 9-ия месец, трябваше да спра лекарствата и след това да отида на контролен преглед при лекаря. Тъкмо влизах в последния месец и една събота околоплодните ми води изтекоха. Наложи се спешно да ме приемат в болницата. Настаниха ме в предродилната зала, защото се очакваше да родя скоро. Дежурната лекарка попита кога е терминът ми, направи някакви изчисления и след това реши, че още е много рано да раждам и че бебето е малко. Изпрати ме на преглед с ехографски апарат. Огледаха ме добре, обсъдиха резултатите и накрая заявиха, че съм в 34-ата гестационна седмица (според изчисленията на личната ми лекарка бях в 37-ата г.с.). Преместиха ме в отделението “Патологична бременност”, където ми приложиха системи и антибиотици за задържане на бебето. В понеделник – цели два дни след като ми изтекоха водите, отново ме прегледаха с ехографски апарат и този път видяха, че съм в 37-ата г.с. Лекарите казаха, че трябва веднага да родя, защото почти не са останали околоплодни води и ако се изчака още малко, може да стане много опасно за мен и за бебето. Отново бях в предродилната зала, отново ме поставиха на системи – този път, за да стимулират контракциите и да ускорят раждането. Същия следобед по живо, по здраво се роди моето прекрасно ангелче – Криси. Оказа се, че и двете трябва да останем по-дълго време в болницата, защото и двете пиехме антибиотици. Лекарите се страхуваха да не развием инфекция от изтеклите преждевременно околоплодни води. И така една седмица по-късно имахме щастието да се приберем вкъщи и да се порадваме една на друга.

Но и това не беше краят на нашето приключение. Не бяхме успели още да се опознаем и две седмици след раждането, получих тежък кръвоизлив. Отново ме приеха по спешност в болницата. Колабирах от загубата на кръв, започнах да посинявам, едва дишах, лекарите се суетяха около мен. После ми казаха, че за малко са щели да ме изпуснат. Слава Богу, поставиха ме на системи и успях да се закрепя малко. Оказа се, че при раждането лекарите не са изчистили добре плацентата и се наложи да ми направят кюртаж. Трябваше отново да остана в болницата – в реанимацията, защото имах високо кръвно налягане и повишена температура.
През това време майка ми беше вкъщи, за да се грижи за малката. Тъй като в това състояние не можех да я кърмя, бяха й взели заместител на майчина кърма, но тя не мигнала цяла нощ, плакала… сигурно е усещала, че нещо лошо става с майка й. Сега вече съм вкъщи. Първите дни след болницата се чувствах много отпаднала поради загубата на кръв. Надявам се това да е краят на неволите ни.
Всичко лошо се забравя и остават само спомените, че си дала нов живот. Разбира се, раждането ми можеше да мине по-леко, ако лекарите си бяха свършили добре работата – всяка майка иска да изпита удоволствието от това да помогне на своето мъниче да поеме първия си дъх, а не да изстрада в мъки раждането.
Дъщеричката ми расте с всеки изминал ден, така расте и любовта ми към нея. Надявам се, че лошото ще остане зад гърба ни и отсега нататък ще се радваме само на хубави моменти.