Искрата на любовта между мен и моя съпруг пламна през април 1996 г. Месец по-късно моят любим изрече сякаш магическите думи: "Искам да се оженя за теб и ти да бъдеш майка на децата ми!" Аз не повярвах, че говори сериозно, ние бяхме само на 19! А ето, че годините се изнизаха в следване, работа, купони, екскурзии и винаги много любов, обвързваща ни все повече и повече. Постепенно осъзнахме необходимостта да заживеем заедно, да сме семейство. Имах записан час при гинеколог за профилактичен преглед, всичко беше наред, като между другото при ултразвуковото изследване докторът спомена, че в момента съм в овулация. Акушерката дори ме сгълча не на шега, че на моята възраст (27 год.?!) било направо грехота да оставя такъв хубав фоликул да отиде на вятъра! Въпреки че се позамислих, не приех думите й насериозно. Вечерта споделих случката с любимия си. Само няколко часа по-късно под въздействието на любовната магия помежду ни се случи чудото! Изживяхме най-прекрасния интимен момент дотогава, отдавайки се на желанието да създадем един Нов живот, плод на любовта ни! Следващите две седмици бяха най-дългите и мъчителни в живота ми. Мензесът ми закъсняваше с 6 дни, но това се беше случвало и преди. Не можех да чакам повече и отидох отново на лекар. Първо направихме тест за бременност. Беше положителен! Видозонът също потвърди бременността, бях в 5-ата гестационна седмица. Струваше ми се, че сънувам! Почувствах се невероятно щастлива и горда. Бъдещият татко се развълнува щом му показах снимката на бебчето ни, представляващо едва забележима точка с размер 3–4 мм.
Седмица по-късно се появиха първите неразположения – гадене, повръщане, отпадналост, световъртеж, получих дори слабо кървене и трябваше да постъпя за няколко дни в болница. Следващите 3 месеца прекарах на легло. Понякога повръщах по 10 пъти на ден, едва поемах храна и течности, не можех да спя, отслабнах значително, сякаш животът се изнизваше през пръстите ми. А най-много от всичко ме измъчваше постоянната тревога за бебето. За моя радост малкото мъниче се беше вкопчило здраво в мен.


Като насън за мен минаха ремонтът, подреждането, пренасянето в новия ни дом, подготовката за сватбата, а аз продължавах да се чувствам все така зле.
Точно 10 дни преди празничния ден сякаш с вълшебна пръчица изчезнаха всичките ми неразположения. На сватбата с бебчо доста танцувахме, а по време на медения месец той за първи път ме ритна.

Идилията обаче бе за кратко. Бях в 22-рата гестационна седмица, когато получих силна бъбречна криза. Откриха ми и хидронефроза. Наложи се отново, за повече от месец, да лежа в болница. Тъй като десният ми бъбрек задържаше урина, имаше вероятност да се развие инфекция, което бе изключително опасно за бебето. Цели две седмици лекарите се мъчиха да овладеят положението чрез антибиотици, обезболяващи инжекции и др. Съпругът ми бе неотлъчно до мен.
Най-накрая състоянието ми се стабилизира. Започнах да подреждам бебешкия кът. С огромно удоволствие и любов пазарувах.
Бях в края на осмия месец, когато животът ме изправи пред поредното изпитание. Загубих баба си. Понесох го тежко, но знаех, че трябва да съм силна.
Терминът наближаваше. Щеше да ми е първо раждане, но когато моментът настъпи, не почувствах страх и паника – благодарение на “9 месеца” бях подготвена какво ме очакваше.
Първите слаби контракции получих рано сутринта. До вечерта станаха силни и болезнени. Цяла нощ не мигнах. На следващата сутрин с мъжа ми решихме, че е време за болницата. Приеха ме в “Майчин дом” само с 2 см разкритие, а контракциите ми бяха ту редовни, ту отслабваха и съвсем изчезваха. Настаниха ме в отделението “Патология на бременността”, където изкарах още една безсънна нощ. Едва малко преди полунощ започна същинският родилен процес. В 1.30 ч. ме свалиха в предродилната зала, а след още един час спукаха околоплодния мехур.
Моят малък юнак проплака чак в 6.38 ч. – точно на термина. В хода на раждането възникнаха усложнения, но благодарение на вещата намеса на дежурния екип (д-р Дяволов, д-р Хранов, д-р Славов и акушерките) бебчето ми бе извадено невредимо.
Ужасът, че мога да загубя детето си, болката и мъките в един миг бяха забравени, когато веднага след раждането прегърнах за първи път крехкото телце на моето малко слънчице! Бях станала майка!
Благодаря на съпруга ми, на семейството ми, на лекарите и акушерките, с чиято подкрепа и помощ аз успях да измина не лекия път от бременността през раждането до майчинството!
Благодаря и на теб, мой прекрасен мъничък Дари, че озари живота ни с толкова много любов и щастие!