Със съпруга ми Стоян бяхме гаджета 10 години, а от 4 живеем заедно. След като се събрахме, не бяхме готови да станем родители и нямахме никакво желание да имаме дете. Темата дори не се обсъждаше. Събирахме се с приятели, излизахме, стояхме до късно по заведенията, но в един прекрасен ден се поразмислихме – оказа се, че всичките ни познати имат деца. Явно годините си вървяха и нямаше време за губене. Започнахме и ние да работим по въпроса. Един път… два пъти… три пъти… с нетърпение чакахме всеки месец и се надявахме. Така изминаха 2 години. Всеки неуспешен опит ме правеше по-нещастна. Започнах да живея с мисълта, че никога няма да стана майка. Но ето, че един месец мензесът ми закъсня. Изчаках още 30 дни и реших, че нещо не е наред. Отидох на преглед при гинеколог. След като прегледът приключи, ми казаха, че нищо не се вижда и да отида след 20 дни. Започнах да чакам и ето ме пак пред кабинета. Лекарката ме прегледа на ехограф и каза: “Виждам един жив плод с нормална сърдечна дейност.” Никога няма да забравя думите й. Разплаках се. Прибрах се с голяма радост вкъщи и започнах да мисля за бъдещето.


В началото на 3-ия месец Стоян влезе в болница с болки в корема. Оказа се, че има възпален апендицит. Направиха му операция. Аз бях там, ходех на свиждане. Не знаех, че трябва да се пазя, подавах му ръка, помагах му да става, но изведнъж коремът силно ме заболя. Получих обилно кървене. Оставиха ме в болницата. Аз на първия етаж – Стоян на четвъртия… Вземах лекарства, поставяха ми инжекции. Пускаха бъдещия татко всеки ден на свиждане. Така минаха първите дни. Положението се закрепи. Изписаха ме, но трябваше да вземам хапчета. Минаха два месеца и в 6-ия се разболях от вирусна инфекция. Започнах да кашлям. От силната кашлица получих кървене – старата песен на нов глас. Обадихме се на личния лекар. На сутринта пак отидох в болницата. Оказа се, че имам отлепване на плацентата. Настаниха ме в патологичното отделение и ми сложиха системи. Плачех непрекъснато. Имаше опасност за плода. Първата нощ до мен беше сестра ми, а след това – майка ми. И този път стоях 5 дни. Изписаха ме, трябваше да седя вкъщи и да почивам.

Със Стоян решихме да сключим граждански брак. Нямаше време за губене, малкото човече трябваше да има семейство. Започнаха приготовления – рокли, цветчета, костюми, ресторант… Лошото беше, че аз не можех да участвам. Седях вкъщи и чаках наготово. Трябваше да се пазя – нали бебето беше най-важното. Благодарение на близките ми нещата се подредиха както желаех. Дойде сватбеният ден. Церемонията премина чудесно. От време на време малкото човече изпращаше сигнали от корема ми.
В край на 7-ия месец получих силни сърбежи по кожата на ръцете, лицето и корема. Наложи се пак да отида на лекар. Предписаха ми хапчета и различни мехлеми за мазане. Казаха, че е алергия от бременността – получава се веднъж на 100 жени. Надявах се след като родя, всичко да мине. Започнах с лечението, но нищо не помагаше. Не можех да спя по цели нощи. С нетърпение чаках да дойде 9-ият месец и най-накрая моето бебе да излезе на бял свят.

Четири дни преди термина получих болки в корема и кървене. За трети пореден път си стегнах багажа и постъпих в болницата. Този път обаче мислех, че всичко ще свърши и ще дойде най-хубавият ден в живота ми. Приеха ме през нощта. Болките бяха невероятни. На сутринта се появи моето малко ангелче – Мартин. Благодарна съм на съпруга си, че през всичките тези 9 месеца ме подкрепяше и ми даваше кураж, когато най-много имах нужда и когато смятах, че всичко е загубено. Благодарна съм и на лекарите, които бяха до мен в тези трудни моменти и помогнаха на детенцето ми да се роди. Сега съм една щастлива майка и съпруга.