С моя приятел (сега вече съпруг) Пламен бяхме заедно малко повече от 3 години. Беше минал месец, откакто се преместихме в собствено жилище, а той вече искаше да сме трима. Беше началото на юли. Пиех сутрешното си кафе, когато внезапно ми прилоша и едва не припаднах. Тъй като не използвахме предпазни средства, женската ми интуиция подсказа, че може би не пия кафенцето си сама. Не можех да съм сигурна, докато не видя онези 2 чертички на теста за бременност, които щяха да обърнат живота ми в друга посока. Няколко дни по-късно направих теста и не знаех къде се намирам. Още го пазя и си спомням този миг. Радост и щастие! Първо съобщих новината на моята по-голяма сестра, тъй като исках таткото да научи на дата, която и двамата ще помним винаги – 07. 07. 2007 г. Не стана обаче така, както си бях намислила, и още на следващия ден след разговор в Интернет със сестра ми бъдещият татко заподозря, че крия нещо. От 3 години не пропусках брой на списание “9 месеца”. Спомних си, че в един от броевете имаше публикация с интересни начини как да съобщим новината на любимия човек, че ще става татко. Веднага мушнах теста под мишницата си и го извиках при мен, преструвайки се, че имам температура. Помолих го да види какво показва термометърът и той хвана края, от който се подаваше тестът. Издърпвайки го, остана втрещен и не знаеше как да реагира. Гушна ме и заедно плакахме от радост. Бяхме готови да имаме бебче. Тъкмо бях спряла да пуша и благодарение на моето бебче не изпитвам желание да се връщам към този порок и до ден-днешен.


Месец по-късно съобщихме прекрасната новина и на родителите си. Помня как майка ми ни прегръщаше силно, плачейки от радост. Всички бяха безкрайно щастливи. Близките ни очакваха това да се случи. Сгодихме се и в деня, в който влязох в четвъртия месец, вдигнахме голяма сватба. Не спирах да танцувам и да се веселя, а бебчето ми тихичко кротуваше. Два дни след сватбата коремчето ми пролича. След 2 седмици с Пламен отидохме на море. Пазех се под чадъра и се чувствах чудесно.

Бременността ми протичаше леко. Като изключим киселините към края на 9-те месеца, чувствах се много добре. За мен тези дни не бяха бреме, а истинска гордост. Всеки се радваше на моето коремче. Бъдещият татко винаги идваше с мен на женската консултация. Бяхме щастливи, когато лекарят ни покажеше бебето на монитора на ехографа. Пазя всички ехографски снимки и тъй като мечтаех за момиченце, най-вълнуваща беше снимката, на която се виждаше чудесно, че мечтата ми се сбъдва. Явно интуицията не ме беше подвела. Бях щастлива, че съм бременна, че бебчето ми се развива нормално и че ще е момиченце.
Още в началото започнах да полагам много грижи за себе си и за бебето. Слушах съветите на лекаря, ограничих кафето, пиех много течности, хранех се здравословно. Макар момиченцето ни да беше още в коремчето ми, обгръщахме го с много любов. Когато в петия месец за пръв път усетих движенията му, всичко ми се стори различно. Вече ясно чувствах присъствието на моето детенце. Притеснявах се, когато не го усетя и побутвах коремчето си, за да ми покаже, че всичко е наред. Към края на бременността бъдещият татко се изумяваше от ритничетата на бебето. Често слагаше ръка на вече големия ми корем, очите му се изпълваха с щастие, а сърцето – с радост. Така 11 дни преди термина на бял свят излезе моето момиченце – Адриана. Съжалявах единствено, че не можах да чуя как изплаква и да видя как прерязват пъпната й връв, тъй като въпреки че вече бях с пълно разкритие и напъни, се наложи по спешност да ме оперират.

След 8-дневен престой в болницата се прибрахме вкъщи. Съпругът ми вече не издържаше без двете си принцеси. От този ден нататък животът ни се промени. Приоритетите ни вече бяха различни. Когато ни се наложеше да излезем, някоя от бабите идваше да гледа Адриана, а ние не спирахме да мислим за нея. Липсва ни дори когато се отделим само за 1 час. Кърмя я вече 11 месеца благодарение на съветите, които научих от  С "9 месеца" на училище. Упорита съм и не се отказвам дори през месеците, в които настъпва кърмаческата криза и майчиното мляко намалява. Адриана също е упорито дете и не се отказва от този ценен дар. Толкова бързо минават дните. Скоро момиченцето ни ще навърши годинка, спомените стават все повече, а и старите не избледняват. Как бих могла да забравя незабравимото?!

Мама Ивета