Веднага след сватбата със съпруга ми решихме, че искаме дете. Обстоятелствата обаче бяха против нас – нямахме достатъчно доходи, а и къщата, в която живеехме, не позволяваше да направим най-важната стъпка в живота. Мина време, работата, с която се захванахме, потръгна и все по-често се питахме какво ще стане, когато вече сме родители. Често сънувах, че имам дъщеря, говорех си с нея и се радвах, колко много прилича на баща си.


Най-накрая окончателно взехме решение да си направим бебе. Първите ни опити да зачена бяха неуспешни. Бях отчаяна, мислех само лоши неща, често плачех. Със съпруга ми решихме да отидем до Бачковския манастир, за да се помолим на Господ. За мен зачатието беше нещо божествено. Молех се от все сърце и Бог чу молитвите ми. Новината, че съм бременна зарадва родителите и на двама ни. Късметът ни не спря дотук. Намери се и кой да купи къщата, в която живеехме, а след това за още по-голяма радост си купихме апартамент. Въпреки трудното преместване и положението ми, не се спрях. През цялото време работех наравно със съпруга ми. Вечер заспивах с нови идеи и мечти за бебето. То непрестанно риташе и ме гъделичкаше, като по свой начин изразяваше радостта си от промените. През бременността все се притеснявах за раждането, а моментът наближаваше.

Малко преди термина големият пазар приключи. Бяхме купили всичко необходимо за новия член на семейството, въпреки че близките ме съветваха да изчакам неговата поява. Знаех, че Бог ми подари това щастие и никога не съм мислила, че нещо ще се обърка.
Бях в напреднала бременност, но един ден съпругът ми реши с приятели да отидем за риба на около 70 км от Шумен. Оставаха ми 20 дни до раждането и аз нямах нищо против да прекарам това време сред природата. Спях в къщата, а съпругът ми и другите риболовци останаха край язовира. На сутринта, когато тъкмо се събуждах, той дойде да вземе кафе. Няколко минути по-късно водите ми изтекоха. Не се уплаших, бях подготвена за това за разлика от таткото, който не можеше да разбере какво става.

Заминахме за Шумен възможно най-бързо. Приеха ме в родилното отделение и късно вечерта на бял свят се появи моята дъщеричка Маргарита. Въпреки че избърза, тя се роди в норма. Бях безкрайно доволна и щастлива. Дори не позволявах на майка ми да ми помага, защото исках всичко да правя сама. Толкова дълго чаках това дете, че не можех да му се нарадвам.
В стремежа си да съм перфектната майка не обръщах никакво внимание на себе си. Дори не бях забелязала, че съм настинала, докато нещата не излязоха извън контрол и състоянието ми се влоши. Потърсих лекарска помощ и след прегледа ми казаха, че имам пневмония. Вземах антибиотици, но състоянието ми не се подобряваше. В един момент лекарите решиха, че имам плевропневмония. Накрая се стигна дори до операция за отстраняване на плеврата около десния бял дроб. Положението беше много сериозно. По време на тази интервенция докторите решиха да направят биопсия и взеха проба за туберкулоза. Резултатът беше положителен. Когато разбрах, че съм болна, онемях, не можех да повярвам. Очакваха ме още дълги дни в болницата, без да виждам усмивката на моето слънчице. Всяка вечер плачех и пеех любимата му песничка, като гледах с празен поглед към тавана и мечтаех да съм здрава, не прикована със системи към леглото.
Съпругът ми не ме изостави нито за миг. Грижеше се за мен като за малко дете. Всеки ден тичаше от вкъщи до болницата и се разкъсваше между мен и малкото ни детенце. Денят, в който ме изписаха, беше един от най-щастливите в живота ми.
Сега вече съм здрава и се грижа сама за съкровището си. Радвам се на усмивката му. Ако времето се върне назад, пак бих избрала същата съдба – да бъда майка дори и с риск за собствения си живот.
В името на детето си не се предадох и само то ми даде сили да продължа да се боря. Благодарна съм на съпруга си и на бабите, които се грижеха за моето детенце, докато бях в болницата. Бог подари щастие на дъщеря ми да расте с майка си, а на мен – живот, за да мога да я гледам и възпитавам.