Само два месеца след като се омъжих за Георги, забременях. Още от самото начало много ме беше страх от раждането. Казвах си, че по-добре е да износя 4 бебета, но ако може някой друг да ги роди вместо мен.


Бременността ми вървеше горе-долу нормално, но ми се гадеше, бях отпаднала, спеше ми се много. Ставаше ми лошо само след 20 ч. Една вечер със съпруга ми бяхме на гости при родителите ми, които живеят наблизо, и си тръгнахме късно. Точно пред нашия блок ми прилоша. Заболя ме коремът и паднах на земята от болка. Съпругът ми се обади в Бърза помощ, каза, че съм бременна в 6-ия месец и те изпратиха линейка. Останахме пред блока да чакаме лекарите, които дойдоха след около половин час. Коремът вече почти не ме болеше. Закараха ме в болницата и ме приеха в гинекологичното отделение. Дежурният лекар ме прегледа на видозон. Попита ме дали това ми е първа бременност и в кой месец съм. След това занарежда, че най-вероятно бебето е много зле и ще трябва да се направи кюртаж. Но аз бях убедена, че бебето ми още е живо. Скочих от леглото и му казах, че си тръгвам и няма да го оставя да ми прави каквото и да било. След кратка караница в кабинета се подписах под редица документи, че ако се случи нещо с мен или с бебето, аз съм отговорна и отказвам лечение. Така си тръгнах. Казаха ми дано да оживея до другия ден.

На следващата сутрин отидох при гинеколожката, която наблюдаваше бременността ми. Тя установи, че бебето е живо и здраво и се развива нормално. Само като си помисля какво щеше да стане, ако бях позволила да ми направят кюртаж – щяха да убият бебето ми! За пореден път се убедих, че не всеки с бяла престилка е лекар. Следващите месеци минаха спокойно. Бях пациентка на д-р Галева, от която съм много доволна. Беше толкова мила и внимателна.
В седмия месец получих контракции и трябваше да почивам повече и да не се уморявам. Но работех почти до постъпването си в болницата. Исках да родя със секцио, защото много ме беше страх от раждането, а и бях с тесен таз. Преди да забременея, бях 42 кг, а в 9-ия месец вече бях 72 кг.

Бях се настроила да раждам с цезарово сечение. Постъпих в болницата, не ядях и не пиех нищо. Направиха ми изследванията. Лекарката ми се обади, за да разбере как съм. Каза ми, че мога да й се обадя по всяко време – тя щеше да е дежурна на другия ден. Легнах си, но вечерта коремът много ме заболя. Ту ме болеше, ту спираше. Помислих си, че е от притеснение. Няколко часа по-късно разбрах, че това са контракции. Бяха през 5 минути. Д-р Галева я нямаше. Реших да поизчакам с надеждата раждането да не протече толкова бързо. В средата на нощта обаче контракциите се засилиха и вече бяха през 3 минути. Беше ми неудобно да се обаждам на моята лекарка и да я будя и останах така. Сутринта от болки едва успях да стана от леглото и да отида до тоалетната. Там видях, че ми е паднала слузестата запушалка. Върнах се обратно в стаята, не смеех да кажа на никого, не знаех кой е дежурният лекар – ами ако попаднех пак на същия?! До идването на моята лекарка оставаха само 30 минути. Трябваше да изчакам.
Малко след това в коридора видях д-р Галева. О, чудо! Казах й, че имам контракции от предишната вечер. Тя ме попита нищо ли не са ми направили. Обясних й, че съм предпочела да изчакам. Отидохме в предродилната зала. Имах 3 см разкритие. Дойде анестезиологът, но той трябваше да постави упойка на друга жена, която беше по-спешен случай. Докато го чаках, водите ми изтекоха. Почти веднага започнаха напъните. През цялото време си мислех, че ще дойде анестезиологът и ще ми сложи упойка, за да родя със секцио. При последния напън се роди дъщеричката ми Анджи. Държах я в прегръдката си и я целувах, докато ме шиеха, а тя ме гледаше и беше толкова сладка. В този момент нищо не ме интересуваше, освен че всичко свърши успешно и че тя е жива и здрава и че и аз съм добре.