Със съпруга ми сме заедно от 1991 г. Поради неясни причини за нас, а по-късно и за лекарите, през това време не можех да забременея. Първата ни консултация със специалист беше около година и половина след брака ни. В началото се притеснявахме, защото имах стара операция на поликистозни яйчници, но ми бяха казали, че тя няма да се отрази неблагоприятно върху репродуктивността ми. Но проблем имаше!


Опитвахме най-различни лечения. Естествено изследванията започнаха с най-безболезненото – спермограма на съпруга ми. Проблемът не беше у него! Наложи се да ми направят рентгенография с контрастно вещество, т. нар. цветна снимка. Установи се, че имам запушени маточни тръби. Започнаха да ме лекуват с антибиотици и чрез продухване на тръбите. Провеждаха лечение и проверяваха резултата с рентгенографии... и така общо три пъти! Беше болезнено, а след това нямаше резултат и това правеше процедурата още по-тежка.

През 1995 г. ин витро – зачеването започна да се прилага и във Варна. Беше изключително модерно. Нямаше значение на колко години си и какъв е проблемът. Методът се предлагаше на всички. Аз обаче отказах. Тогава ни предложиха асистирана репродукция. Съгласихме се. Крайният резултат беше нулев, процедурата – скъпа, но пък за сметка на това солидната доза хормони се задържа в организма ми и дълго ми създаваше проблеми...
Не пренебрегнахме и народната медицина. Изпадали сме в много тъжни, но понякога и смешни ситуации. Не се отчаяхме. Вярвахме, че ще се получи! Знаехме, че един ден ще имаме деца. Мислихме и за осиновяване.

Последните години работихме много. Аз се занимавам с научна работа, имах много ангажименти и пътувах в командировки. И така дните, месеците и дори годините минаваха. Не че бяхме забравили за нашия проблем.
Миналата година през август мензесът ми закъсня. Същата седмица бях изключително ангажирана и нямах много време да разсъждавам каква е причината, но естествено помислих, че това е вследствие на кистозните ми яйчници. Но пък от друга страна, нещо ме накара да си купя тест за бременност. Резултатът беше положителен! Да – бях бременна!
Прекарах изключително безпроблемна и прекрасна бременност. Купих си книги и списание “9 месеца”, в които се обясняваха развитието на плода от зачеването до раждането и промените в организма на майката и на бебето седмица по седмица. В навечерието на всяка нова седмица ние четяхме с голям интерес и вълнение. Следяхме дължината и тежестта на бебето. Разбирахме кога вече е развито личицето му и се радвахме. Искахме да имаме момиченце. Посещавахме месечната консултация двамата и в края на 4-ия месец разбрахме, че бебето ни ще е дъщеричка. А когато в 5-ия тя месец започна да рита, знаехме, че тя е щастлива с нас!
Решихме, че след като се роди, дали е правилно, или не, ще спим тримата заедно в една спалня! И така, щом влязах в 8-ия месец, подготвихме нашата спалня за новия член на семейството. Направихме един кът с всичко необходима – ваничка, скринче и люлка, закачихме играчки и... зачакахме. Родих с цезарово сечение. Помня как анестезията ме унасяше.
Малко след това чух гласовете, които носеха най-щастливата вест в живота ми: “Мария, събуди се, имаш дъщеричка...” И как съпругът ми повтаряше: “Господи, колко е красива!” Усетих как лицето ми се отпусна в усмивка...
Когато се събудих, ми донесаха моето бебче. Исках да го видя, но не можех... Очите ми бяха пълни със сълзи. Не плачех – сълзите бяха от щастие. Това беше нещо друго, нещо много по-силно и могъщо, нещо, което спря дъха ми, спря сърцето ми, а мен самата ме нямаше... Кръстихме дъщеря ми Мария. Обичаме я много силно – тя е нашето най-голямо щастие!
За съжаление въпреки голямата ни радост преживяхме и най-голямата мъка на света. Една седмица след като малката Мария се роди, нашите най-добри приятели, с които сме като едно семейство, загубиха дъщеричката си след трагичната катастрофа в река Лим. Тя се казваше Антоана – прекрасно дете. Бог да пази всички деца по света!