Бременността беше потвърдена! Трябваше да кажа на приятеля ми Васил. Нямаше предисловия, просто изтърсих: “Ще си имаме бебе!” Той се засмя, прегърна ме, целуна ме и каза, че е най-щастливият човек на земята.


Отидохме на язовир “Широка поляна” в Родопите и направихме разходка с лодка. На бебчо сигурно много му хареса, но на мен ми се гадеше и ми беше лошо. Сутрин и вечер беше същински ад. Едва ставах. Започнах да получавам и киселини и все си мислех, че коремът ми непрекъснато е подут.

Постоянно ми се спеше, едва се надигах от леглото и предпочитах да дремвам винаги когато е възможно. Бяхме на язовира с едни приятели. Мъжете през цялото време ловяха риба, но аз бях станала много чувствителна към миризмата й и почти не хапвах, въпреки че непрекъснато ми предлагаха. Почивката свърши и ето ме пак в Бургас – в лабораторията ми. Работя с химични реактиви и много се притеснявах дали това няма да навреди на бебето, дали то ще се роди здраво. Работата продължаваше, както преди. Никой не знаеше, че съм бременна – родителите, приятелите, колегите, ръководителят на моята дисертация. Напуснах квартирата и се прибрах у дома при нашите. Васко работеше в гр. Стамболийски и се налагаше непрекъснато да пътувам, за да се виждаме. Родителите ми отидоха на село и ние решихме да поканим едно приятелско семейство на гости. Бъбрихме до късно през нощта. Въпреки това на другата сутрин Васко стана много рано и започна да шумоли и да търси нещо. Събудих се и сънена го попитах какво става, а той ми отговори, че иска да ми покаже фокус. Помислих си, че снощи е препил и му е хрумнала някаква лудория. Поиска ръката ми и уви около безименния ми пръст малко конец, като другият му край се криеше в дланта му. Когато я разтвори, на пръста ми се нахлузи най-красивият пръстен, който някога съм виждала. С треперещ глас ме попита: ”Пиленце, ще се омъжиш ли за мен?!” Бях на седмото небе от радост. Прегърнах го и му казах, че съм най-щастливата жена на земята.
Вече беше време да съобщя на родителите си за бременността и предстоящата сватба. Не ми беше никак лесно, те са доста консервативни и бях сигурна, че новината ще ги шокира. Хиляди пъти премислях ситуацията и репетирах как точно ще го направя. Противно на очакванията ми, татко много се зарадва, прегърна ме и ме целуна, а мама страшно се притесни.

Родителите на Васко също се досещаха, че скоро в семейството им ще влезе нов член. Годеникът ми напусна квартирата си и започна да подготвя нашето бъдещо семейно гнездо в гр. Стамболийски. Въпреки приятните емоции гаденето продължаваше, нямах апетит и се чувствах зле. Заспивах трудно, защото през цялото време имах усещането, че коремът ми е подут. Не пропусках да се мажа с крем – от разтягането кожата на корема бе много чувствителна. Бременността още не ми личеше. Все още влизах в старите си дрехи, но нямах търпение да дойде моментът, в който ще ходя гордо напред с корема и всички ще ме забелязват.
Вече трябваше да посетя и гинеколог, който със сигурност да потвърди състоянието ми. Записах си час при лекарка, за която бях чувала прекрасни неща. Пред кабинета й имаше доста жени, очаквах с нетърпение да дойде и моят ред. Лекарката ме прегледа на ехографски апарат и ме попита дали бременността ми е желана. Разбира се, че е желана! ”Честито тогава, ще имате бебе!”, каза тя. Отново ме обзе онова неописуемо вълнение, което изпитах, когато за първи път си направих тест за бременност. Продължавах да ходя на работа. Притеснявах се да не би органичните съединения да навредят на бебето. Казвах си: “Дано Бог е с нас!”
Едновременно с монотонното ежедневие подготвяхме сватбата. С организацията се заехме ние с Васко, струваше ни много усилия и нерви, но всичко правехме с желание. Трудностите идваха най-вече от факта, че сме разделени. Все така пътувахме един към друг през почивните дни.
В университета само най-близките ми колежки знаеха, че чакам дете. Нямаше проблем да нося старите си дрехи, фигурата ми не се беше променила. Не знаех как да съобщя новината на научния ми ръководител. Притеснявах се, защото знаех, че предстоящото ми отсъствие по майчинство ще го разочарова. Реших да изчакам още малко. В края на четвъртия месец се регистрирах като бременна в поликлиниката в Бургас. Не останах очарована от акушерката, която трябваше да следи бременността ми – стори ми се равнодушна и незаинтересувана. Направи ми картон и записа резултатите от всички изследвания.
Петият месец! Гаденото изчезна, възвърнах апетита си и не ме дразнеха различните миризми. Две седмици преди сватбата си взех отпуск. Коремчето ми личеше слабо. Време беше да си купя нови дрешки – избрах сив гащеризон и сукман в оранжев цвят.
Не бързах да си взема булчинската рокля. Страхувах се, че когато дойде денят, няма да мога да я облека – нали бебето растеше с всеки изминал ден. Но дните се изнизаха и хукнах по магазините за бялата одежда. Харесах си една по тялото, но продавачката се опита да ме разубеди, че е прекалено тясна. Аз обаче настоявах – оказа се, че ми стои перфектно. Поогледах се пак и се спрях на костюм в две части.
Вече усещах движенията на детето. Това ме изпълваше с радост.
Сключихме брак в стария град в Пловдив – място, което и двамата с Васил обичаме. Вече бяхме съпруг и съпруга, а скоро при нас щеше да дойде и едно малко човече.