Моментът на раждането наближаваше. Терминът ми беше определен за средата на юни. С приятелки много често се шегувахме, че ще родя точно на рождения ден на съпруга ми Венцислав. Бях спокойна и щастлива, очаквах срещата с малкото ми момиченце. Вече знаехме, че ще имаме дъщеричка и се бяхме спрели на име – Аделина. Звучи красиво и бях сигурна, че ще й отива.


В края на 9-ия месец ходех по-често на прегледи. Следяха теглото, обиколката на корема, тоновете на бебето. Направих и всички изследвания. Последно отидох на преглед с ехографски апарат. Мислех си, че следващия път, когато видя детенцето си, то вече ще е в ръцете ми. Оказа се, че бебето е заело седалищно положение, но лекарят ми каза, че до раждането има достатъчно време, за да се обърне. Не ми хареса тази идея. Чудех се защо ли то не застане с главата надолу, както повечето бебета в този етап на бременността. Започнах все по-често да мисля за секцио, защото трябваше да съм подготвена психически.

Раждането наближаваше. Реших отново да отида на преглед – този път, казах си, ще е за последно.
Но какво беше учудването ми, когато разбрах, че Ади се беше проявила като добра акробатка и се беше обърнала с главата надолу. Чудесно – това е нормалното положение. Всичко ще е наред и няма да има никакви проблеми.

Не че се страхувах от операция, но естественото раждане беше за предпочитане. Започнах да мисля за нормално раждане и малко се успокоих. Чудех се каква упойка да избера и изобщо дали ще се наложи. Всичко се въртеше около предстоящото раждане. Но терминът ми дойде и отмина. Отново отидох на преглед. Изненадата беше невероятна – малката госпожица се беше завъртяла и пак беше в седалищно положение. Отново трябваше да мисля за секцио. Цялото лутане ме изнерви, но се опитах да запазя спокойствие. Четири дни след термина ме приеха в болницата. Точно на рождения ми ден. Поставиха ме на монитор, опасаха ме с кабели, започнаха да следят тоновете на детето. След прегледа лекарите решиха следващата сутрин да ме оперират. Нямаше как – трябваше да родя чрез цезарово сечение. Следобед се пошегувах, че е добре детето да се роди точно на тази дата, защото и аз имам празник и ще може цял живот да го честваме заедно. Но те казаха, че насила хубост не става и трябва да се изчака по-добър момент.
Съдбата обаче си е съдба. Късно следобед тоновете на бебето започнаха да отслабват и вечерта събраха екип за секцио. Нямаше за кога да се чака. Започнаха бързи приготовления, не знаех какво става, нямах болки или разкритие. В един момент се оказах в операционната. Бях толкова уплашена и притеснена. Забравих рождения си ден и предишния си ентусиазъм. Но сестрата видя датата в документите и започна да я обсъжда с персонала наоколо. Дойде анестезиологът и всичко започна. Напред към операцията… Гледах как нещата около мен се случват като на кино, но аз не играех главната роля. След като излязох от упойката, чух гласовете на майка ми, съпруга ми, кумата, баща ми и сестра ми, които крещяха: “Честит рожден ден!” Съпругът ми остана до мен почти през цялата нощ, докато изляза напълно от упойката. На сутринта, след като донесоха Ади, осъзнах, че всичко си е струвало. Болките и страданието са нищо пред това да имаш едно прекрасно същество, което разчита на теб.
Сега вече сме истинско семейство въпреки трудностите, които ни предстоят след раждането на Аделина. Гледаме я как расте с всеки изминал ден и й се радваме, че е до нас. Опитваме се бързо да забравим ядовете и тревогите си и да се съсредоточим само върху положителните емоции. Надявам се всички български семейства да преживеят това щастие и да имат поне едно дете. А жените, които скоро ще станат майки, ще посъветвам да не се притесняват, защото това е най-великолепното чувство на света, а болката и страданието се забравят на мига.