Беше средата на лятото. Реших да си направя тест за бременност у дома. Докато изчаквах да минат двете минути, сърцето ми биеше лудо. В главата ми бушуваха противоречиви чувства и мисли. Сблъскваха се двете крайности – неизмеримото желание да стана майка и парализиращият страх от безкрайната отговорност, която ме очакваше. Питах се дали аз ще се справя, дали двамата със съпруга ми сме готови за онова, което може би ни предстоеше?


Когато се появиха двете чертички, осъзнах, че ще ставам майка! Веднага казах на бъдещия татко, че скоро у дома ще сме трима. Очите ми бяха пълни със сълзи, а съпругът ми само ме прегърна и се засмя. Страховете ми се разсеяха пред щастието, което дойде при нас. Бях сигурна, че детето ни ще е момче. Сънувах сън, изпъстрен със сини окраски. На другата сутрин се събудих с ведро настроение и с впечатлението, че ще родя син. Няколко месеца по-късно се оказа, че предчувствието ми е било вярно.

Носех постоянно със себе си първата снимка на нашето малко творение (направена в 4–5-ата гестационна седмица). Не исках да се разделям и за миг с единствения образ на създанието, което растеше в мен. Бременността ми протичаше нормално. Всичко изглеждаше наред до момента, когато изведнъж прокървих. Оказа се, че има риск за плода. Отново пролях много сълзи, защото искрено исках да родя това дете. Знам обаче, че на този свят съществуват неща, които не зависят нито от нас, лекарите, нито от желанията ни. За щастие опасността донякъде отмина и скоро усетих първите движения на бъдещото ни дете. През октомври то се размърда в утробата ми и от този момент нататък непрекъснато риташе.
Терминът ми беше определен за началото на март. Бях убедена, че ще родя на най-женския празник – 8 март, но малкият немирник нямаше търпение и беше решил друго. Бебето подрани с около месец. Околоплодният ми мехур се спука, имах висока температура. Консултирах се с акушер-гинеколога си. Той ми каза, че спешно трябва да постъпя в болницата. Така и направих. Там ме поставиха на система, дадоха ми лекарства и раждането започна (или по-скоро продължи). Виждала съм и други жени да дават живот, а като лекар знаех, че болката е голяма. Въпреки това не бях подготвена за преживяното в родилното отделение. Наложи ми се да страдам и да разбера какви в действителност са “родилните мъки”. През цялото време съпругът ми Деян беше до мен. Благодарна съм му, че държеше ръката ми, засичаше времето между контракциите и заедно с мен посрещна нашия син. Когато видях бебето ни, първите ми думи бяха: “Много е хубав, нали?” Лекарят отвърна: “Не знам, ти ще кажеш”, и после продължи: “Виждаш ли възела на пъпната връв – синът ти е голям късметлия!”

Бебето си имаше всичко, но заради преждевременното раждане беше още незряло. Наложи се известно време да е в кувьоз. Подпомагаха дишането му, лекуваха го с антибиотици и с други лекарства. Винаги когато го гледах през стъклата, синът ми плачеше. Не знам защо – може би беше нещастен? В продължение на цяла седмица не ми позволиха да го прегърна. Първите два дни все още не му бяхме дали име, но таткото каза, че за да оцелее, трябва да го наречем някак. Той каза, че детето ни ще е Димитър, а аз се съгласих. Постепенно състоянието на сина ни се стабилизира благодарение на неонатолозите от АГ болницата във Варна. След всичките премеждия най-накрая се прибрахме у дома.
Сега Дими опознава света. Малкият човек непрекъснато расте – говори си негови бебешки неща, смее се, вика, търси внимание. Времето лети, а ние с баща му всеки ден преоткриваме света през детския му поглед. Двамата със съпруга ми сме лекари, помагаме на хората, носим отговорност, но животът ни вече не е същият. Ние създадохме живот, станахме родители, а това е безценно.